Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2018 10:14 - Как "Енергийните вампири" ни пречат да бъдем себе си
Автор: lyuliak Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2049 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 03.12.2018 10:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
„Това не си ти!“ – често чуваме този укор от наши приятели или близки. Защо в дадена ситуация или под нечий неодобрителен поглед ние се държим съвсем различно от собствените си убеждения? Защо играем (най-често лошо) някаква чужда роля и въпреки, че ни се вижда жалка, упорстваме в нея?

  Чували сме за „влиянието на средата“, но сякаш пазим от нея само децата и подрастващите. Можем ли, трябва ли и защо – да пазим и себе си?

  Тук няма да говоря за изкушението, което постоянната квартална компанийка представлява за всеки глава на семейство, който се е отказал от пиенето и тъкмо си е намерил „сериозна работа“. Както и за стаята за „фас-пауза“, която е добре да не се посещава от колеги, наскоро отказали пушенето /колкото и интересни вицове да разказват там/.

  Много по-завоалирано е влиянието на среда, където не ни карат да правим нищо нередно, но гледат на нас по определен начин... и ние че не толкова се подтискаме /тогава осъзнато бихме избягали/, а по-скоро несъзнателно се „нагаждаме“ да изобразим именно това, което силните характери в компанията мислят за нас. 

  Кои са силните характери, ще кажете? И тук ще ви изненадам. Не са най-благородните или хората с победи над умората, болестта, грижите. Ако такива хора са част от средата ни, те, напротив, ще ни огреят като тихо слънце и някак ще ни предадат от своите сили. Но силни характери са често и хората със силен инат. Понякога ще ги видим като амбициозни, успешни, одобрени от обществото. Преодоляват предизвикателства, показват воля за много неща. Но те не искат да се променят. Само сменят виновниците за своите болки и неуспехи. Те не искат да разберат. Само нагаждат мъдростта според своите мерки и им изглежда като вече познато знание.

  Когато попаднем под техния поглед, ние инстинктивно се пазим да не станем „различни“, и съответно – обвинени в техните очи. Всъщност те не винаги обвиняват. Понякога страдат дълбоко. А ние не искаме да сме причина за такова дълбоко страдание! 

Затова надяваме маска и влизаме "в роля". Започваме да омаловажаваме своите знания, да не би те да се почувстват глупави и невежи. Започваме да омаловажаваме благородните си подбуди за нещо, да не би те да се почувстват някак „лоши“ в сравнение с нас. Шегуваме се със своят външност, да не би те да се почувстват некрасиви или губещи в някакво отношение редом до нас. 

  В някакъв смисъл това може да ни бъде полезно. Нима сме толкова идеални или съвършени? За самите нас е ценно понякога да разберем, че нищо от нашите постижения или качества не стоплят човека освен безусловната обич и вяра в същия този човек!

  Но ако не се постараем да въплътим тази обич, ние действително се свличаме в ямата на една лъжа, на едно самонараняване, на едно принизяване, което не ни носи нищо добро… Играем вредна роля, когато се принизяваме от страх, а не се смиряваме от любов!

  Какво можем да сторим? Явно, че бягането от тази или онази среда, съдържаща „енергийни вампири“ или пръскането наоколо с розова вода както правеше една от участничките в риалити-шоу, не е начин да избегнем завинаги неприятните влияния.

image

  Всъщност думата „енергийни вампири“, макар че е доста обидна, съдържа в себе си една нелоша квалификация на проблема! За да не пият такива хора нашата енергия, ние трябва да посветим енергията си на нещо осмислено и да я „канализираме“. Иначе тя действително ще се изхарчи в „самоотбрана“. 

  Когато видим у някого прекомерно ниско самочувствие и свръхранимост, породени от липсата на духовен поглед и нежелание за духовно развитие, ние не трябва да останем пасивни.

Явно е, че този човек не се преструва, а действително изпитва остра болка от липсите си, от слепотата си! Всяко изтъкване на неговите действителни качества, дори да ни коства смирение, ще е полезно. Да не се хвалим с неща, които той няма и не може да промени, също ще бъде полезно. Ако успеем да изпитаме обич към него, ще е най-полезно, но ако емоцията не идва, понеже той твърде силно ни е наранил, нека не се престараваме... Обичта не е само емоция. Тя може да бъде и вярност. Но най-вече е важна нашата активна позиция, в която желаем духовното освобождение на човека. Ако го виждаме като нямащ, като ощетен, (и да, като страдащ!), то нашият инстинкт за „нагаждане“ ще отстъпи на активната ни позиция да му помогнем. 

  Най-трудното в тази ситуация е, че не можем да помогнем по общоприетия начин с укори, мнения или съвети. Ако нашият близък допускаше такъв тип разговори, ние нямаше да се опитваме да се нагодим към него, а щяхме свободно да разговаряме, нали. Уви, някои хора (в определени етапи от живота си) са напълно непропускливи за нашето слово. Но доколкото и самото ни присъствие, и самото ни стоене е слово, ние реално пак не сме безмълвни към тях.

  Може би някой очаква от статията да се даде съвет как да стъпим „на врата“ на човека, или ситуацията, която ни измъчва? Как да заявим своите качества и да разцъфтим под нечий благотворен поглед, който заслужава и цвета, и плода ни? Аз не отричам тази врата. Ще минаваме и през нея, и то толкова често, колкото можем, за да даваме щедър плод от градината си за тия, които ценят! Ще оставяме понякога и инатливите хора да вкусят самостоятелно резултатите си, без да сме постоянно наоколо, та да могат „да ни прехвърлят вина“. 

  И все пак, силата за отразяване на определено негативно отношение не е в бягството или „пасивното понасяне“, а в активната ни вътрешна позиция към проблема. И, ако се питаме, да, тя съдържа и прошка. Защото без прошка никак не ни „идва“ да се погрижим (дори само с молитва) за този, който постоянно ни мачка и омаловажава, който сякаш е напълно сляп за това, което наистина сме. 

  Прошката ни може да идва от това, колко пъти и ние не сме постъпвали справедливо с хората до нас. И то, най-често, с най-нежните, търпеливите и добрите. С ръка на сърцето: така ли е? 

  Понякога сме гладни също и за правда. Човекът вероятно наранява не само нас. Не можем лесно да му простим това, което причинява на подчинените или близките си. И все пак, сме видели, че когато предоставим необходимото освестяване на някого на Твореца, а не се занимаваме лично, Творецът има средства, с които всекиго да събуди. С ръка на сърцето: Така ли е?

  Да, всеки човек е цяла вселена, и същевременно всеки човек е бойно поле. За него, както се казва, се борят ангели и дяволи, защото според някои философи „адът и раят са в човешкото сърце“. Не само ние, а и много други хора имат своя дял върху душата на другия. Много избори ще трябва да направи и самият човек, в каквато и черупка да се е затворил. Към него ще идват и много по-нетактични думи от нашите, и както той притиска със своя поглед, други ще притискат пък него. Ще има такива, които го мамят, такива които го изоставят и лъжат. 

  Добре е да разберем, че нашето присъствие в живота на другия е само една част от всичко, което му се случва. Дали си даваме сметка каква роля в живота вече имат и медиите, и слуховете? А спомените и мислите от миналото? Изборите и личните отношения ? Никой, дори изолираният пенсионер, всъщност не живее сам. При целия този натиск, объркване, болка, ние можем да бъдем само един ангел в живота на другия. И то, ако искаме... 

  Статията отива към своя край. Колкото повече ставаше дума за човека с проблем, човека с инат, човека с неправилен поглед, толкова по-малко ставаше дума за нас. Дали „помогнахме на себе си“?

Само когато избрахме да помогнем и на човека. 



Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1237593
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Май, 2024  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031