Много хора са преодолели страха, похотта или лошия си характер, като са се научили да мислят, че те са под тяхното достойнство, т.е. чрез гордостта. Дяволът се смее. Той е напълно удовлетворен да гледа как вие ставате целомъдрен, смел или изпълнен със самообладание при условие, че през цялото време той гради у вас диктатурата на гордостта - също както би изпитвал скрито задоволство да види как заздравяват премръзналите ви крайници, ако можеше в замяна да ви причини рак. Защото гордостта е рак на духа: тя разяжда самата ни способност да изпитваме любов, удовлетворение, и дори здравия ни разум.”
. . .
„Удоволствието от похвалата не е гордост. Детето, което потупват по гърба, защото е научило добре урока си, жената, чиято красота е възхвалена от нейния любим, спасената душа, на която Христос казва: „Добре се справи”, се чувстват удовлетворени и трябва да бъдат удовлетворени. Защото тук те изпитват удовлетворение не от това, което са, а от факта че са доставили удоволствие на някой, когото са искали (и с право!) да зарадват.
Бедата идва когато започнете да си мислите „Колко прекрасен човек трябва да съм, за да направя такова нещо”. Колкото повече се наслаждавате на себе си и колкото по-малко се радвате на похвалата, толкова по-лош ставате. Когато се любувате единствено на себе си и похвалата въобще не ви интересува, вие сте стигнали до дъното.
Ето защо суетата (...като най-видима разновидност на гордостта...) всъщност е детински недостатък, който все пак показва дори скромност. Вие цените другите хора достатъчно, за да търсите тяхното мнение. Вие всъщност още сте човек! Истински безнадеждната, дяволска гордост идва тогава, когато гледате другите толкова отвисоко, че не ви интересува, какво мислят за вас.
Разбира се, често наш дълг е да не се съобразяваме с това, което хората мислят за нас, ако имаме основателна причина за това, а именно - защото се интересуваме несравнимо повече от това, което мисли Бог.
Но гордият човек има съвем различно основание за тази незаинтересованост. Той казва: „Откъде накъде трябва да ме е грижа за одобрението на тази паплач, като че ли тяхното мнение има някакво значение? А дори и да имаше, нима съм човек, който се изчервява от удоволствие, когато му направят комплимент, като девойче на своя първи танц? Не, аз съм една цялостна, зряла личност. Всичко, което съм направил, е било, за да удовлетворя моите собствени идеали - или артистичната си натура, или традициите на семейството, или, с една дума, защото съм такъв човек. Ако това се харесва на простолюдието, моля. Тези хора не означават нищо за мен.”
По този начин истинската, безкомпромисна гордост може да подейства като спирачка на суетата; защото, както казах преди малко, дяволът обича да „лекува” малките недостатъци, като ни дава големи. Трябва да се опитваме да превъзмогнем суетата, но никога не бива да използваме гордостта си, за да се излекуваме от суетата.”
К.С. Луис, „Отвъд човека”
И все пак, трябва да се прави разлика между гордост и горделивост, так и лицемерие, суета и суетност, защото всичко е в мярката, понеже съвършени хора няма, а Съвършенството съдържа всичко, само дето балансът е като златното сечение на нещата.
http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10137
http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D1%80%D0%B5%D1%85%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82