" Живеем в ера на умни телефони и глупави хора, ера на "ай" под, фон, пад и прочие и изпуснати мигове. Все по-често се вглъбяваме в себе си и "ай" (от англ. - аз) излиза пред "ние". "Ние" все по-често сме поставени в условности, регламентиращи отношенията ни по между си.  Кои сме ние? Какво правим? Говорим за телефони и таблети, а пропускаме случващото се около нас. Имаме виртуални профили, виртуални снимки, виртуални животи, а не усещаме как малко по малко се превръщаме в роботи.

     Уж технологиите са в помощ на хората, но каква полза от тях, когато ни отдалечават един от друг? Има ли ползва от това да имам инстаграм и да споделям снимки в него, ако с никого не съм споделила някой прекрасен момент? Изобщо някой вижда ли какво споделям и пиша? Ежедневно виждам групи от хора, всеки от които е "забил" в телефона си, ровичка се някъде и не си дава сметка, че това като зараза, която плъзва между паветата на улиците и лека полека се оплита около краката ни докато поеме пълен контрол над нас и ни затвори очите за всичко, което можем да видим след носовете си. Дори докато пиша това съм се вторачила в лаптопа, а навън така приятно вали, че се чувствам сякаш съм в тропиците (особено заради дървото, което е превзело със зелените си листа половината от терасата).

     Изгуби се значението на думата "приятел" около социалните мрежи. Това че има 600 потребители, които сте добавили някъде съвсем не означава че имате 600 приятели. Искрено се дразня когато видя "имате 59 общи приятели". Ами не, мамка му! Може би имаме 59 общи познати, но не и приятели. И ако приемем че имаме 300 или 600 приятели, или 1000, а може би 2000, някъде, в някой сайт, без значение къде, на колко от тях ще можем да се обадим в 3 часа през нощта и да им кажем, че са важни за нас и че ги обичаме? Колко от тях чистосърдечно и без задни мисли ще се интересуват какво се случва с нас и как се чувстваме? Колко от тях ще ни потърсят, не защото им е нужна услуга? Дали поне 100? Малко вероятно... По-скоро 10.

     Стигнах до извода, че връзката между социалния и виртуалния живот е обратно пропорционална, сиреч колкото по-добър социален живот водите, толкова по-неактивни ще бъдете в интернет пространството. Когато бях малка нямах смарт телефон, нито пък имах скайп, фейсбук или туитър. Имах рани по коленете и съм горда носителка на техните белези в момента! Спукаха ми главата с гипс докато играехме мач, сгазиха ме с колело, всяка седмица нечия топка чупеше прозорец на терасата ни. И беше толкова хубаво и забавно! Днес в най-добрия случай децата се събират заедно, за да играят някоя игра на компютрите си, да се хвалят кой какъв телефон има или пък вижте го Иван - баща му му е купил таблет...

     Не ставаме по-глупави, а искрено затъпяваме! Не запомняме информацията, защото винаги можем да проверим в гугъл. И понякога се чудя - ама тези хора, които са напълно погълнати от виртуалния си живот защо пътуват? И как така изобщо са излязли навън? Да гугълнат мястото на което искат да отидат, да видят снимки, да се разходят онлайн по улиците и готово. Даже ако искат да имат лични снимки, да си свалят фотошоп и все едно са там. Ако не могат да работят с програмата - да си свалят онлайн урок, вярвам че могат...

     Безспорно има и полза от тези технологии. Свързват ни с хора, които са далече, улесняват работата ни, помагат ни в търсенето на информация, но трябва ли да е за сметка на личния ни живот? Хората стават все по-затворени и мълчаливи, очите им са все по-празни, а аз копнея за очи, пълни с живот! Все още намирам такива, но се опасявам, че когато следващото поколение порасне няма да открия такива очи... А сега ви оставям да изгледате клипа по-долу и прекарвайте колкото се може по-малко време онлайн. Лято е, слънчево е, живейте! "

 

http://youdontlike.blogspot.com/