Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2015 16:00 - НЕ-вяра, НЕ-надежда и НЕ-любов
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1920 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 05.08.2017 21:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Главните християнски добродетели по думите на ап. Павел са вяра, надежда и любов. Противоположни на тези добродетели, един вид техни антиподи се оказват трите страсти: гордост, лъжа и блуд. Тези грехове не можем да разглеждаме просто като човешки слабости тъй като техните корени достигат метафизическия свят.

Гордостта е първият и главен от всички грехове. Той потресе небесата, рездели ангелите, запрати космоса в пропастта на тлението и смъртта, откри в душата на човека рана, от която изтича кръв и гной. Гордостта е началото и края на падението. Тя присъства във всички грехове и престъпления, подобно на солта във всяка капка морска вода. Гордостта е сърцевината на всяко зло, това е като някакво антислънце, черната звезда на ада, излъчваща тъма и метафизическата хладина на смъртта. Гордостта е демоничната енергия на разпада, дъното и върхът на греха. Гордостта е химнът, който падналите ангели възпяли на Люцифер, това е черната меса на сатаната, в която злите духове и грешниците образуват единен хор. Гордостта свалила третата част от ангелите от небето, угасила третата част от светилииците, окръжаващи Божия престол и образувала ада в недрата на земята - страната на забравата, обиталището на чудовищата и вечното царство на смъртта. Гордостта е противоположност на вярата. Пръв загубил вяра в Бога сатаната. Тук е нужна уговорка. Вярата не е визуално възприятие на действителността, не е аксиоматично приемане на външни факти, не е интелектуално познание, не е догадки и предположения. Тя е особен гнозис, непосредствена връзка между Божеството и творението, която удостоверява не само за съществуването на Бога, но и за това, че Бог е източника, живота, алфа и омега на всяко битие. До своето падение Сатаната не само знаел, че Бог съществува, но и сам бил в Бога и Бог пребивавал в Него. Бидейки озарен от божествената светлина, той сам представлявал висш светоносен дух сред ангелите- архистратиг на небесните сили. Като се възгордял от своето величие и тварна красота сатаната загубил вяра не в Бога като в Очевидност, а в Бога като Източник на неговия живот. Тук се случва падението и метаморфозата на сатаната: като остава в метафизическия свят той възприема Бога като външна сила, и след като загубил вътрешната си вързка с Божеството, не вярва в Бога като в Истина, Живот и Любов. Визуалната очевидност не може да направи сатаната вярващ, а мистичната очевидност за него е загубена. Гордостта превърнала неверието на сатаната
 във вечно (неверие). Под думата вяра тук се разбира не пасивното възприемане на фактите, не тази вяра, за която апостолът казва: „И бесовете вярват и треперят", а вярата която свързва Твореца с творението и се явява безусловна причина за приближаването на творението към Твореца. Гордостта превърнала ангелите в зли духове, а човека уподобила на демон. Гордостта повторила богоборческия грях на сатаната у Адам. Гордостта разделила небето и земята и превърнала човешката история в непрестанна трагедия, написана с кръв летопис.
 Гордият човек не може да бъде вярващ, дори ако той с разсъдъка си допуска съществуването на Бога, нарича се християнин и изпълнява църковните ритуали. За гордия целта на битието е той самият. Затова гордият не може да усети и да възприеме Бога като Източник и Светлина на своя живот. Орган на вярата е човешкото сърце - в него преимуществено действа духът, а у гордия духът се е затворил в себе си. Той прилича на мъртвец, който лежи в ковчег. Често при общуването с гордия човек чувстваме особен метафизически хлад, подобен на докосването до хлъзгавото тяло на змията.
 Праотците, измамени от демона, загубили вяра в Бога като в Любов и Благо. За Адам Бог се превърнал в съперник, а сатаната в приятел. Гордостта подбудила първосъздадената двойка да наруши заповедта за забранения плод, да разкъса съюза с Бога и да отправи безсилен призив към небесата. Гордостта, повече от всички други страсти и причини поражда неверие. Гордият се е затворил в себе си и не чувства Бога в сърцето си - затова за него Бог престава да съществува. За гордия няма Бог, но има идол - той самият. Той обсипва този идол с несъществуващи съвършенства и му се покланя с религозно въодушевление.Затова мнозина невярващи дори в смъртния си час, пред лицето на вечността, не желаят да се разделят с този идол, направен от пръстта.
 Гордостта е свойство на всички бесове, но нейно олицитворение се явява Люцифер - владетеля на ада, страшния повелител на демоните, духа на мрака и смъртта, който приема образ на „ангел на светлината", цар и затворник на подземното царство, автор на лъжите, който превърна ангелите в демони, а от хората направи богоборци. Той е въплъщение на пълната ненавист към Бога и ако можеше, с пламъка на своята ненавист би изгорил и небесата. Неговото заветно желание е да прогони от човешките сърца името на Бога и да унищожи на земята всичко, което напомня на хората за небето. Той написал на челото си: „Аз съм висшия Бог. Аз съм бог на боговете.", като внушил на прародителите
 мисълта, че те са земни богове, а небесния Бог е техен враг, който им е отнел свободата. Луцифер означава „светоносен". Неговата светлина гори в кървавото зарево на метежите и революциите. Той се отразява в огъня на горящите храмове и манастири. Сатаната подготвя земята за всемирна хекатомба, а човечеството за последна битка с небето. Как сатаната паднал, как умът му се изпълнил с гордите помисли за равенство с Бога- това си остава тайна.
 Гордият човек е като сянка на Луцифер. Той е обречен навътрешна самота по време на живота си, а след смъртта - на вечна самота. Гордият е чужд на Бога и за него Бог е ненавистен.
 Гордостта е подобна на мрака който покрил Голгота в деня на богоубийството. Същото богоубийство се извършва тайно в сърцето на горделивеца - в това се състои метафизическата бездна на гордостта.

 Противоположният на надеждата грях е лъжата. В днешно време това е най-разпространеният грях. Душата и лъжата са се срастнали помежду си като прочутите сиамски близнаци. Лъжата е просмукала целя обществен, семеен и личен живот подобно на гъбата, пропита с вода. Приветствия, прощавания, погледи, усмивки - всичко е прикрито с лицемерие, с козметиката
 на лъжата. Станало е мъртва форма, разкрасена обвивка, под която човек иска да скрие своята душевна пустота и хлад. Той не живее, а играе, и не си позволява такъв разкош -като този да казва истината. При това той е загубил самата потребност да бъде искрен. Съвременният човек счита истината за инфантилност - забавено детство или вродена болест, която се нарича глупост. Той е уверен, че истината говорят само тези на които не им достига съобразителност да излъжат. Съвременният човек е привикнал към лъжата така, както привиква към затвора детето, което се е родило зад неговите стени. Той се адаптира към лъжата и вече не усеща нейния смрад. Лъжецът си създава свой несъществуващ виртуален свят и въвлича и другите в тази псевдореалност. За разлика от творческата фантазия тук е налице хладното въображение на съзнателно лъжещия разсъдък, подобно на някакъв професионален фокусник и стар мошеник, който иска да надиграе като свой противник самата истина. Човешкото сърце е нещо по-дълбоко и по-просто (по изначалното си устроение) в сравнение с рациото (разума, логичното естествено мислене) и въображението. То не може да опази и задържи сложната картина, измислена и някак си нарисувана от ума -затова лъжата разединява и дистанцира ума от сърцето. Освен това в дълбините на човешката душа си остава гласът на вечната правда - съвестта, която дори да дреме, но все пак понякога може и да се събужда. Затова лъжецът уговоря и убеждава своята съвест, че измамата - това съвсем не е нещо зло, а находчивост, а в някои случаи дори е добро. Че ако хората винаги говорят истината, те постоянно биха се травмирали един друг. Когато връзката между ума и сърцето се прекъсва - тогава ръзсъдъкът действа сам по себе си, а духът, който пребивава в сърцето се спуска надълбоко и там застива. На грешника му се струва че емоциите и страстите действат в сърцето му, докато в действителност това не е сърцето в духовен смисъл, а някаква периферия, предверие на сърцето. Както в мистическата литература
 понякога се употребява думата „поднебесие" за разлика от небето. У съвременния човек съвестта често напомня на парализирания, който не умира, но и не живее. Колкото и хитроумен да е лъжеца, но рано или късно той попада сред лъжата като в мрежа, разстлана от него самия.
 Говорихме за всекидневните лъжи - задушливата сяра на делничния апокалипсис. Но както лъжата, така и гордостта имат своите демонични корени, чието начало е от зарята на мирозданието. 
Към времето когато Господ отделил светлината от тъмнината. Първата лъжа била лъжата на сатаната, който представил себе си в образ на божество - и сам станал първата жертва на лъжата си. Първият лъжец на земята бил Адам. Той приел с ума и сърцето си лъжата на змея, разкъсал съюза си с Бога, встъпил в сговор със сатаната. Чрез този съюз той говори пламенни речи в Конвента, връчва на Хегел регалиите на крал на философите и го води из приказното царство на диалектиката, където всичко е обърнато нагоре с краката. Той се явява във виденията на Рамакришна, учи Вивекананда че „че всичко това е нищо, а нищото всичко". Председателства „теософското общество", влачи се след Блаватска и Безант като стар безделник, плаши Щайнер че ще му скъса ушите заради излишната бъбривост, недостойна за един розенкройцер, обикаля стените на Църквата като крепостни укрепления и размишлява къде е по-леко да направи пробив и къде да започне да подкопава.
 Същността на християнството е в любовта към Бога и хората. Любовта - това е гласът на сърцето, а лъжата изсушава и прави сърцето каменно. Лъжецът, привикнал съзнателно да лъже хората, започва и в молитвата си непроизволно да лъже Бога. Християнството- това е общение на личността на човека с Личността на Божеството, а лъжецът губи себе си като личност. Той се превръща в уличен актьор и комедиант, който сменя различни маски. Демонът е лъжец и човекоубиец. Лъжата може да бъде наречена духоубийство. Във всеки грях се крие лъжа, всеки грях е илюзия на щастие - това е антибитие. За да извърши грях, човек трябва да се поддаде на лъжата и да бъде измамен - преди всичко самия себе си. Лъжата има вътре в нас свой съюзник - първородният адамов грях. Затова духовният живот в голяма степен е волево търсене на истината, противостоене на лъжата чрез която демонът е омотал земята и човешкото сърце подобно на невидима, лепкава паяджина. Това е борба за свободата в Христа и за вечен живот.

 Противоположност на духовната любов е блудният грях, който съвременните хора често смесват с любовта и се стараят да представят тази гнусна страст като човеколюбие. Блудът, подобно на гордостта и лъжата, има своите древни метафизични корени. След грехопадението на прародителите Господ дал обещание на Адам, че семето на жената ще смаже главата на древния змей - на земята ще дойде Изкупител и Спасител на света в човешка плът, ще разруши властта на сатаната и ще върне на хората изгубения рай. Затова раждането на деца било не само продължение на човешкия род, но и сакрална надежда за спасение. Клетвата за семето била клетва за идващия Месия. Древният змей, прокълнат от Бога, решил да опорочи Неговото обещание като превърне раждането на деца в блудство. Блудството и разврата са поругание на тайната на бъдещия живот и предаване своето семе на дявола. Сатаната отмъщава на Бога и на хората за това, че семето на жената поразило главата му и освободило
 човечеството от неговата власт. Сатаната загуби боя на Голгота, твърдините на ада бяха разрушени - от повелител той стана съблазнител, от княз на този свят стана нощен разбойник и крадец. Той се стреми да вземе реванш за своето поражение, като чрез блуда открадва душите на хората от Христа, а чрез разврата превръща телата им в свой жертвеник. Демонът сякаш казва: „Семето на жената стъпка главата ми, а сега в съставената от мене всемирна мистерия на разврата хората сами ще захвърлят символа на живота - своето семе - под моите нозе."
 В сатанинските секти разврата получава ритуално значение. Манихеите считали блуда за унижение на тялото, което приемали за сътворено от сатаната. Тамплиерите виждали в разврата най-голяма самоотверженост, където честта се принася в жертва на цялостното послушание. Празниците на сатаната и черните меси, извършвани в окултните съюзи се съпровождали от оргии, от детеубийства и антропофагии (човекоядство). Древните апологети пишат, че любимите
 места за обитаване на злите духове били идолските капища, където се принасят кървави жертви, както и свърталищата на разврата, където се осквернява човешкото тяло. За демона зловонието на блудството и
 мириса на кръвта са приятни като дима на тамян. В Картаген бил поставен меден идол на Молох с протегнати сребърни ръце, а във вътрешността му се намирала пещ, която разпалвали за жертвоприношенията. Родителите носели в капището на Молох своите деца и ги поставяли върху нажежените му ръце. Сега на мястото на Молох се намира аборториум, където младениците се принасят в жертва на демона от
 съвременните жреци в бели престилки. Жената, решила се на детеубийство, отива в аборториума като в брачен дом, където невидимо се съчетава с демона като с втори съпруг. Мъжът, който е съучастник в аборта, също отдава душата си на сатаната и скрепява този съюз с кръвта на детето. За демон на блуда се счита Асмадей, чието име означава „разрушител". Той е черният ангел на блудниците, на палачите и убийците. Трябва да се каже, че почти всички палачи и садисти се отличават с маниакална извратеност. Демоните са безплътни духове, но съществува предание, че те могат да приемат призрачни образи ту на мъже, ту на жени, за да участват в оргии, или да изкушават подвижниците, които са се скрили от света в пустините и зад стените на манастирите. Подобие не тези двуполови същества днес представляват транссексуалните, предстляващи сякаш дъното на човешкото падение.
 Другият демон на блуда е Веелзевул, „господаря на мухите".Това странно име има символичен смисъл. Мухите са мръсни насекоми, които се ровят и пълзят сред пластовете на сметта и помийните ями. Това е образ на похотливите мисли с които започва грехът на
 блуда и разврата. Ако лъжата постепенно изсушава човешката душа както червеите ствола на дървото, то блудната страст обзема сърцето отведнъж, както пламъка сухите клони и го лишава от благодатта. Ако Люцифер мами интелектуалния елит с мъртвия блясък на своите откровения, приличащи на фосфорисциращото сияние от старите гробове, с гордите призраци на някакви съкровени знания и тайни истини чрез лъжлив спиритуализъм, то Веелзевул пленява хората с представите за чувствените наслади, порочните страсти и грубата вещественост. Той иска за закрие за хората небето, да ги застави да забравят за вечността, да ги убеди, че те са само едни похотливи животни, а техният паротец е създаден не от пръст, а от кал. Веелзевул и Асмадей се стремят да превърнат петте континента на земята в содомското Петоградие, а всеки остров - в Лесбос.
 Когато човек върши някакъв грях, той се уподобява на демона на този грях. В неговата душа постепенно се изобразява видът на Люцифер, Веелзевул и другите демони, подобно ръката на художник, която рисува върху платното образите на чудовища. Ако не бъдат измити чрез покаяние, те ще се срастнат с душата и ще останат в нея завинаги. В такова демоноуподобление се състои метафизическия ужас на греха и тайната на вечните мъки, която стана неразбираема за съвременния човек.

Архимандрит РАФАИЛ /Карелин/
Превод с незначителни съкращения от: http: karelin-r.ru

papazovacopywrite.alle.bg



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zaw12929 - ДА ВЪРНЕМ ВЯРАТА НА ХОРАТА В СЕБЕ СИ. ...
10.04.2015 13:12
ДА ВЪРНЕМ ВЯРАТА НА ХОРАТА В СЕБЕ СИ ... И НА ВЪЛНИТЕ НА ДОБРОТАТА: КАК, КАТО ИЗХВЪРЛИМ ГОРДОСТТА, ОМРАЗАТА... ЛОШОТИЯТА СТАВА ОТ МЪРЗЕЛ, ГЛУПОСТ И... ОМРАЗА! НАЛИ ?!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1212295
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031