Нехлюдов чувствуваше, че тя го вижда, без да поглежда встрани. Той разбра това, когато мина край нея към олтара. Нямаше какво да й каже, но той измисли и каза, като минаваше край нея:

— Леля каза, че ще отговява след утринната служба!

Младата кръв както винаги, когато тя го погледнеше, заля цялото й мило лице и черните очи, усмихнати и радостни, гледайки наивно отдолу нагоре, се спряха на Нехлюдов.

— Знам — каза тя усмихнато.

В това време, проправяйки си път с медно кафениче в ръка между народа, край Катюша мина клисарят и без да я погледне, я закачи с полата на стихара си. Клисарят очевидно от уважение към Нехлюдов, като го заобикаляше, закачи Катюша. За Нехлюдов беше непонятно как тъй този клисар не разбира, че всичко, което съществува тук, пък и навред по света, съществува само за Катюша и че може да се пренебрегне всичко друго, само не нея, защото тя е център на всичко. За нея блестеше златото на иконостаса и горяха всички свещи на полилея и върху свещниците, за нея бяха тия радостни напеви: „Пасха господня, радуйтесь, людие.“ И всичко, което беше хубаво на света, всичко беше за нея. И — струваше му се — Катюша разбира, че всичко това е за нея. Тъй се струваше на Нехлюдов, когато поглеждаше стройната й фигура в бяла рокля с бастички и съсредоточеното й радостно лице, по чийто израз той виждаше, че съвсем същото, което пееше в неговата душа, пее и в нейната.

Между първата и втората служба Нехлюдов излезе от черквата. Народът му отваряше път и се кланяше. Някои го познаваха, други питаха: „Кой е този?“ В преддверието той се спря. Просяците го заобиколиха, той им раздаде дребните пари, които имаше в кесията си, и слезе по стъпалата.

Беше се съмнало вече толкова, че се виждаше ясно, но слънцето още не изгряваше. По гробовете около черквата бяха насядали хора. Катюша беше още в черквата и Нехлюдов се спря да я почака.

Хората продължаваха да излизат и като тропаха с гвоздеите на ботушите си по плочите, заслизаха по стъпалата и се пръснаха из черковния двор и гробището.

Побелял старец с трепереща глава, сладкарят на Маря Ивановна, спря Нехлюдов, честити му празника и жена му — бабичка със сбръчкана шия под копринена забрадка, извади от джоба си жълто шафранено яйце и му го подаде. Пристъпи и млад усмихнат снажен селянин в нова подевка и зелен пояс.

— Христос възкресе! — каза той с усмихнати очи, пристъпи към Нехлюдов и като го лъхна с особения селяшки приятен мирис и го погъделичка с къдравата си брадичка, го целуна три пъти направо по устата с твърдите си свежи устни.

Докато Нехлюдов се целуваше със селянина и вземаше от него тъмнокафявото яйце, се показаха шанжениращата рокля на Матрьона Павловна и милата черна главичка с червена панделка.

Тя веднага го съзря през главите на онези, които вървяха пред нея, и той видя как лицето й просия.

Те излязоха с Матрьона Павловна в преддверието и се спряха да дадат милостиня на просяците. Към Катюша пристъпи просяк с червена заздравяла рана вместо нос. Тя извади от кърпичката си нещо, подаде му го, след това се приближи до него и без да изрази ни най-малкото отвращение, напротив, със същите радостно сияещи очи, го целуна три пъти. И в тоя миг, когато целуваше просяка, очите й срещнаха погледа на Нехлюдов. Тя сякаш го попита: добре ли е, така ли трябва да постъпи?

„Тъй, тъй, мила, всичко е хубаво, всичко е чудесно, обичам те!“

Те излязоха от преддверието и той пристъпи към нея. Не искаше да я разцелува, искаше да бъде само по-близо до нея.

— Христос възкресе! — каза Матрьона Павловна, като наведе глава и се усмихна с тон, който казваше, че днес всички са равни, изтри уста със сгъната като мишка кърпичка и подаде напред устните си.

— Истина възкресе! — отвърна Нехлюдов и двамата се целунаха.

Той се обърна към Катюша. Тя пламна и в същия миг се приближи към него.

— Христос възкресе, Дмитрий Иванович!

— Истина възкресе! — каза той. Те се целунаха два пъти и като че се замислиха — дали трябва да се целунат още веднъж, после сякаш решиха, че трябва, целунаха се трети път и се усмихнаха и двамата.

— Няма ли да идете при свещеника? — попита Нехлюдов.

— Не, Дмитрий Иванович, ние ще поседим тук — каза Катюша, като въздъхна тежко с пълни гърди, сякаш след радостен труд, и го погледна право в очите с покорните си, девствени, любещи, малко разногледи очи.

В любовта между мъжа и жената винаги има един миг, когато тая любов достига своя зенит, когато в нея няма нищо съзнателно, разсъдъчно и няма нищо чувствено. Такъв миг беше за Нехлюдов тази нощ на светлото Христово възкресение. Когато сега си спомняше Катюша, от всички положения, в които я бе виждал, този миг засенчваше всички други. Черната, гладка, блестяща главичка и бялата рокля с бастички, девствено обхванала стройния й стан с невисоките гърди, и тази руменина, и тия нежни, гледащи малко накриво от безсънната нощ блестящи черни очи, и цялото й същество издаваха две главни особености: девствената чистота на любовта и не само към него — той знаеше това, — но любов към всички и към всичко, не само към доброто, което съществува в света, но и към оня просяк, когото тя разцелува.

Той знаеше, че тази любов съществува у нея, защото и той я чувствуваше през тази нощ и през това утро и чувствуваше, че в тая любов той се слива в едно с нея.

Ах, ако можеше всичко да спре до това чувство, което изпитваше той през тази нощ! „Да, цялата тази ужасна история стана вече след онази нощ на светлото Христово възкресение!“ — мислеше си той сега, седнал до прозореца в стаята на съдебните заседатели.


Лев Толстой, из "Възкресение"

малцина знаят, че тази книга, както и други съчинения на "големия моралист Толстой" са неговото искрено покаяние за грешките на младостта му, вик към Бога за прошка и вик към хората да не се поддават на лъжите, които съсипват божествения ни образ и щастието ни. Или както се казва в книгата за Нехлюдив - проблемите му започнаха, когато спря да вярва в себе си, и започна да вярва на хората.