Напоследък в определени професии ние вече не сме „колежки”, а „колеги” … дори четох, как един прекалено стриктен полицай разказваше: „не мога да гледам вече колеги с цветни чорапогащи и пола над коляното”… Избухваш в смях, нали. Какви чорапогащи? Сребристи, за да му отиват на пагоните?

 Докъде ни води тъпият буквализъм! Засега още казваме „певец” и „певица” … макар че Азис или Люси не биха имали против да пеят и така. Но не случайно родният ни език (един от най-древните в света) е определил думите да имат род и число. И е ясно кой именно е родът на пръст, любов, кръв, макар и незавършващи на „а”!

 Пръстта Ражда. Любовта Ражда… В Кръвта е животът.

 Загубили ориентация, предадени на страстите, някои общества (точно в тази връзка няма да ги нарека „културни”) си намериха философско оправдание да заличат усета за животворно и смъртоносно.

Изтриват значенията на думите, като превръщат съпрузите в „партньор 1” и „партньор 2” (по желание може и партньор 3,4…) Няма венчание пред Бога и за Бога. Няма дори брачно свидетелство. Наричат ги договори за съжителство. И законът ги третира като договори – с определени права и задължения на страните.

Същевременно именно в тия либерални общества хората отвикват да общуват и се появяват платени услуги като прегръщане, разговор и нежност! Да, не се шегувам.  

 Накъде тръгнахме? Защо се смята, че да виждаш жената като жена, а мъжа като мъж, е престъпление? На практика естествените неща, в които жените могат да послужат на мъжете и обратно, са най-хубавите спойки дори в трудовия колектив, да не говорим за семейството.

Не искам да мъкна тежки неща сама в работата, понеже съм „еманципирана”, а когато помоля колега да ми убие стоножката в стаята, да го е страх повече от мене…

Искам, и го правя, да приготвя неща с ръцете си и да почерпя колегите си; искам, и го правя, да почистя и да насадя цветя около службата, без това да ми е задължение.

 Нека имаме предвид, жени: не филолозите са отговорни за нашето достойнство. Ако ние самите третираме себе си като „тяло за употреба” и „обект за съблазън”, това ще е съдбата ни и в мъжките погледи! Ако ние кажем, че „всички мъже за това мислят”, ще привлечем  достатъчно такива, та няма и да забележим нормалните и свестните.

 И така… Докато още празнуваме ден на Жената, и разбираме Родината като майка, нека се радваме, че България и българското не са претопени от безумието. Още помним балканджи Йово. Душите ни още не са ГМО. Почитта и обичта ни още не са толкова покварени.

 Затова, нека поздравим майките си, сестрите си, жените и КОЛЕЖКИТЕ. За да го бъде истинското!