Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2016 22:44 - ОХ , КОТЕТО И ЛЮБОВТА
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1423 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 12.03.2016 21:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

... Знаете ли, че и в българските народни приказки имаме една Алиса? Тя може да влиза през портали в други светове, а също да се смалява според случая. Но в приказката има и много интересни КЛЮЧОВЕ, особено за човек, който е запознат със Свещените писания.

И така... Имало едно време дядо и баба. Твърде възрастни, уморени и отрудени родители, на три мили дъщерички. Но жената починала, и дядото сам останал да се грижи за момичетата. Не можел той да ги изхрани, и голяма мъка била всеки ден на сърцето му. Когато отишъл в гората да им набере поне диви круши, седнал на един камък и казал : Ох!”.

Изпод камъка изскочил зъл дух, престорен в приказката на грозен и груб човек. Неговото име било Ох. Той постепенно придумал дядото да му прати за отглеждане една по една всичките си дъщери. Дядото се отървавал от грижите, а демонът го лъжел, че момичетата са на добро място, дори едната уж „се омъжила за добър човек” , но всъщност...

Тук почва хорърът, пред който доста от съвременните филми бледнеят. Но определено за жестокостта в приказката има своите причини, които ще видим по-нататък.

Ох всъщност е човекоядец. Той пробва всяко от момичетата - дали освен да му сготви, ще яде с него човешко? Която не яде, също бива заклана и принудително сготвена ... от следващата си сестра!

Отървава се само последното момиче. То носело в пазвата си своето котенце. На трапезата тайно дало на него човешкото месо, а човекоядецът помислил, че тя го е изяла и я приел, за да му прислужва. След това девойката го приспала и като видяла в складовете с ножове и човешки останки... неговата истинска зверска същност, избягала през една врата.

Има един много светъл пример в християнската история, който е и духовен: майката София (чието име значи “божествена премъдрост”) и трите й дъщери: Вяра, Надежда и Любов. Дядото загубил майката на момичетата. Нямало я вече божията премъдрост в живота му! И той се предал на демона, който наричаме “самосъжаление”, или психолозите го наричат “психика на потърпевшия”. Само да охне, този демон поискал от дядото да предаде принципите, които му пречат в битието. Може и без Вяра. Хайде, да дам друг да се грижи и за Надежда ми... А защо се отървала Любовта? Защото тя винаги носи и някой друг в сърцето си. Човекоядецът дори помислил, че тя “слага месцето във сърцето си”.

Дори в най-голямото самосъжаление и страдание, любовта има обект на чувствата си, и това я спасило. Тя приспала и демона с грижата си, докато го пощела, и му взела ключовете.

Излизайки през вратата, младата девойка видяла “заключена чаршия”, където хората, или може би магазините им, били затворени от Ох. Те я помолили никога повече да не отключва дома, в който затворила човекоядеца. Тя обещала това, а те й се отблагодарили като я облякли със златни дрехи и скъпи украшения. А един майстор от чаршията ... й направил фенер, в който да живее. Влязла тя във фенера, и той засветил на цялата улица!


image

Така и човек, който пребъдва във божествената любов, е светилник за ходещите в божия път, и за търгуващите с добри неща. Защото животът ни винаги е обмен, и търговията сама по себе си е била нещо жизненонеобходимо и добро през вековете. Имало е много честни търговци, а думата им е тежала като златото.

Разбира се, скоро слугите на царя взели (купили) чудния фенер за царския дом. Отначало той светел в готварските помещения, но момичето нощем излизало и пресолявало манджите на готвачките. Затова царят го взел в стаята си. Девойката нощем излизала и ядяла от храната му. Накрая той я помолил да не излиза тайно, а да му стане другар. Кой знае какво е щяло да стане с царя след техните беседи и това пребиваване в светлината, но лоши хора подбудили годеницата му, та разбрала за момичето и изгаряйки от ревност, я изпъдила, като преди това й извадила очите (!).

Любовта, безпомощна без очи, тръгнала по пътищата. Защото, всъщност силата на любовта е в очите й. С тях е виждала вероятно в сърцето на царския син, и така му е светела...

Срещнал я старец, който точно като Христос я излекувал: залепил извадените й очи с кал и плюнка и я пратил на чешмата да се умие. Това е един от образите на ново-творението, което Бог (Библията го нарича ”Старият по дни”) извършва с човека, който е срещнал Христос. Момичето получило отново очи, а както ще видим по-натам, и особени дарби.

Една старица я прибрала да й бъде като дъщеря. Така заръчал стареца на Любовта, да тръгне след първия срещнат. Така и ако не подбираме “кого да обичаме”, защото всеки има нужда да бъде обичан, може да срещнем благословията и закрилата си.

Царят не разбрал защо момичето е изчезнало, но установил, че без нея фенерът не свети. Скоро той разпределил конете от конюшнята му да бъдат хранени по семействата в царството. Обеднял ли царят без мъдростта на Светлината? Можем само да гадаем... Най-дръгливата кранта, пред умиране, се паднала на бабичката. Но момичето така я гледало, че конят станал най-красивият ат. При това, където стъпнела тя, растяла гъста, хубава трева. Конят я пасял, оздравявал и заяквал. Царските слуги едва го познали, когато дошли да го приберат ...

Не винаги царският син в приказките е “любимият на сърцето ни човек”, макар че на повърхността има и такова значение. Царският син, може би е отново душата ни, която някога е загубила вярата, надеждата и любовта ... и сега има шанс отново да я разпознае и приеме в живота си.

Ето, че скоро освен благословията върху коня, момичето пратило и пръстен на царя, скрит в храната, с която бабата отишла да го лекува от болестта му.

След обедняването, душата ни става и болна без Любовта, и Тя праща знак къде да бъде намерена. Тя е скрита в най-невзрачната къща, завита като хляб, който втасва: там я е скрила бабата! Но царят отива дори в тази бедна къща, и разпознава своята любима.

След това, разбирайки от нея какво е претърпяла, наказва с жестока смърт предишната си годеница. Тази същност, или среда, която е извадила очите на Любовта, трябва да умре!

И... царският син се оженил за “момиченцето”. Интересно, че така е наричана девойката в цялата приказка. Сякаш детската същност на любовта никога не изчезва: не изчезват нейното покорство, вяра и прошка.

Но кое е интересното? Злодеят Ох не бил убит. Само Любовта твърдо обещала: да не отключва никога повече на Ох.

Дано и ние издържим в това изпитание, и след всички житейски премеждия, да венчаем душата си за Любовта.

Павлина Папазова

02 12 2015

 

Ето пълния текст на приказката:

 

ЗЛИЯТ ВЕЛИКАН И ТРИТЕ ДЕВОЙКИ

Автентична народна приказка, записал Т. Джамджиев

 Имало едно време един дядо и едва баба. Те си имало три момиченца; умряла баба и останал дядо с момиченцата си, пък нямало с що да ги храни; той ходил в гората да им бере крушки. Веднъж, като се връщал дядо от гората, поуморил се и седнал на една плоча да си почине. Като слагал торбичката с крушките и като седнал, викнал дядо „ох”! Изведнъж изпод плочата изскочил пред  дяда един много едър чиляк плашило.

-            Що ма викаш, дядо? – попитал той.

-            Аз не та викам – отговорил дядо, - ами уморен като седнах, викнах „ох”!

-            А че меня ма викат Ох, я. Ами къдя си ходил?

-            Ходих в гората да понабера крушки за момиченцата си, че няма с какво друго да ги храня.

-            Кога е тъй, дядо, доведи ми едното, аз съм богат, аз ще ти го изгледам.

-            Добре – отговорил дядото, - ами де да ти го доведа?

-            Ей тука е – като дойдеш, извикай Ох, и аз ще изляза.

Отишел дядо у тях, казал на момиченцата си каква е работата, и хайде, зема едното и право при Ох. Мъчно им било на сестрите да се разделят, ама какво ще сторят, кога гладно са не стои! Стигнал дядо до плочата, извикал Ох и ето, че и Ох изскача, грабва момиченцето и хоп пак под земята.

Къщата на Ох била голям палат. Той изведнъж намерил на момиченцето работа: дал му човешко месо да наготви ястие. Момиченцето наготвило и седнали с Ох да ядат. Веждите на Ох биле големи, той ядял бърже и не погледвал момиченчето. То не ядяло месото, ами го пущало под софрата. Наял се Ох и то дигнало софрата. Ох потърсил тамбуричката си, с която си свирял порир обяд. Момиченцето му я донесло и той захванал:

-            Тамбур, тамбур, тамбуричка! Где си месце?

-            „Под софричка”.

„Е, и тази не е за меня”, рекъл си Ох. Изведнъж той зема момиченцето, закала го и го хвърля в един зандан, дето си държал месото.

Минало са що са минало, ето дядо пак дошел при плочата и повикал Ох. Той изскочил и попитал дяда защо го вика.

-            Не знаеш, синко, на момиченцата ми много е домъчняло за сестра им, моля ти се пусни го да са повидят малко, че пак ти го довеждам.

-            Ех, дядо – рекъл Ох, - как ще го пусна! Ти не знаеш, аз го ожених за един добър момък, ама ако искаш, доведи и другото, хем да й помага, хем да я настаня и нея.

Дядото склонява: довежда и другото. Ох и на него дал месо, за да му наготви. Момиченцето гледа и какво да види, то било чиляшко месо; не щеш ли ти, то видяло и ръката на сестра си. То много са уплашило, но нямало що да прави: наготвило и седнали да ядат с Ох. Той не гледал и туй момиченце, кога ядяли, ами след обяд си поискал тамбуричката и момиченцето му я донесло. Ох захванал да си свири и не щеш ли ти, тамбуричката му казва:

-            Тамбур, тамбур, тамбуричка! Где си месце?

-            „Под софричка”.

„И тази не е за меня” рекъл и Ох. Улавя той момиченцето и го закала.

Минало са що са минало, на дяда много му дожаляло, като гледал че на най-малкото много му било домъчняло и плачело за сестрите си.

Нямало що да стори дядото, отива пак при Ох да му са моли да пусне момиченцата му, да им са понагледа и те да са видят със сестричето си, че пак ще му го доведе.

-            Какво си хортуваш ти, дядо, те тамам си са научиха, а че по-голямата има сега и детенце, как ще ги пусна. Ами ако искаш, доведи го да са видят, че пак си го земни.

Дядо нямало какво да стори, завежда и него, но туй момиченце имало едно котенце, което то зело на тръгване. Ох настанил и него, дал му месо да наготви. То много се уплашило, като видяло че ще готви чиляшко месо; а че и видяло ръцете, краката и главите на сестрите си. Зема момиченцето, наготвило и седнали с Ох да ядат. Той и него не геледал кога ядяли, а момиченцето, наместо да яде месото, пущало го на котецето в пазвата си.. Подир ядене Ох поискал тамбуричката си и то му я дало. Този път той взел да свири и я попитал:

-            Тамбур, тамбур, тамбуричка! Где й месцето?

-            „Във сърцето”!

„Ех, тази е за меня сега.” – рекъл си Ох.

-Аз ще легна да поспя, - рекъл той на момиченцето, - а пък ти ма попощи, че като заспя, стани, че наготви три казана с ястия и опечи три пещи хляб, че като стана, ще ям.

Момиченцето го поскало и в космите му намерило един сноп ключове. Кат озаспал Ох, то полекичка се измъкнало и зело ключовете. С един от тях то отворило една маза и какво да види? ... Тя била пълна с човешки ръце, крака, глави и месо! Отворило друга, в нея видяло ножове, сабли, шишове и сякакви железа. Отворило и друга врата и видяло една чаршия, която Ох бил затворил. Момиченцето излязло в чаршията и заключило подире си вратата. Хората от чаршията молили момиченцето да не пуща вече Ох навън и му обещали: един ще му направи дрехи от злато, други ще му направи обици, други ще го укичи с ялмази и бисери, а пък други един ще му направят един фенер, в който ще може да влязва и да седи вътре. То им казало, че няма да отвори на Ох, и те му направили, каквото казали. Като го облякли и го турили във фенера, то светнало като слънце. Тогаз те покачили фенеря насред чаршията да свети.

Веднъж царския син минавал през чаршията , видял фенеря и много му се аресал. Той поискал да го купи и го зел. Царският син заръчал да го покачат в готварницата му, че да свети денем и нощем на готвачките, което и сторили, без да знаят, че вътре има момиченце. То нощя, кога заспели готвачките, излязвало от фенеря и пресолявало всичките ястия. Готвачките стават сутрин и какво да видиш? Всичкото ястие от сол не са хапва. Минало са тъй ден, два, три, десет, петнайсет, ястието се са пресолява. Най-подире те са осетили, че това се е захванало оттогава, откогато са донесли фенеря, и молили царския син да го земне оттам. Той го зел и го покачил в своята стая.

 

Като са наядал, царският син излязвал навън, а пък момиченцето слязвало от фенера и изядало това, каквото оставало. Той забелязал, че ястието се изядало, но не знаял кой прави това. Веднъж той са скрил и видял, като слязло едно момиченце от фенеря и захванало да яде. Той изведнъж изскочил и го уловил. Царският син молил момиченцето да не са крие от него, ами да слязва, че да ядат наедно, на което то са и съгласило.

 

Дошло време царският син да отиде на бой. Той поръчал на слугите си: всеки ден да му носят ястие в стаята, а той и да не е там. Всеки път слугите виждали, че ястието са изяда, а пък в стаята нямало никой. Веднъж те видели, че едно хубаво момиче слязва от фенеря и изяда ястието. Изведнаж отиват и казват на годеницата на царския син, която поискала да й донесят фенеря. Зема момиченцето отвътре, изважда му очите, дава му ги в ръцете и го изпъжда на пътя, а пък фенеря пак го закачват на мястото му.

 

Свършва се войната, връща са царския син и какво да види? Фенеря вече не свети. А пък момиченцето, като го изпъдили, вървяло, вървяло, и срещнало един старец.

-            Къде отиваш, синко? – попитал го старецът.

То му разправило как му извадили очите и как го изпъдили.На стареца му домиляло, зема малко калец и слюнка, намазва му с него очите, прилепва ги на мястото им и му казва:

- Хе там, синко, има една чешма, иди и са умий, че ще ти оздравеят очите, и стой там, че който мине, тръгни подире му.

          Момиченцето отишло, умило са и прогледало. Като седяло там, ето ти, че минава една баба, то тръгва подире й и тя го земва.

По едно време царя заповядал да раздадат на всяка къща по един царски кон, да го хранят и гледат. Дали и на бабата един постал кон, колкото да се каже, че и на нея са дали. Бабина кон го гледало момиченцето. То дето стъпяло, израствала хубава и висока тревица, която коня изпасвал. Малко по малко коня са оправил толкова добре, щото не давал никой да влезе при него в хлева. Дошло време да събират конете...

-            Хайде да попитаме и у бабата какво става онази кранта; тя е умряла, ама ...

Кога отиват, какво да видят! Крантата са оправила и станала такъв добър и буен ат, щото не можали да приближат до него. Повикали на бабата момиченцето, то дошло и им извадило коня от хлева. Царските хора не можали да му са нагледат и начудят.

         По едно време царският син са разболява и поръчал да му готвят и носят ядене от всяка къща. Дошло ред до бабата да наготви. Тя казала на момиченцето да си свари малко хошавец. То, като сварило, пуснало вътре и пръстена, който му бил дал някогаж царския син. Бабата занесла хошавеца; царския син, като ядял, намярва пръстена вътре и го познава. Той заръчал на бабата да носи секи път от този хошав и за скоро време оздравял. Веднъж той казал на бабата, че някога ще й отиде на гости.

         Минало са що са минало, един ден царския син отишел на лов, а пък на връщане дошло му на ума да отиде и у бабини. Бабата, като видяла, че царския син иде, завчас зема момиченцето и го повива в чергата, с която си завивала подмесения хляб, и го турва зад собата, уж да втасва. Царския син влязва в собата, бабата го поканва да седне; тя се разшетала да понаготви нещо, че да гости госетнина си. Той видял, че нещо мърда зад собата.Ето ти, че и бабата влязва.

-            Какво е там онуй зад собата, бабо? – попитал царския син.

-            Ех, синко, хлебец си подмесих, че съм го турила да втасва по-скоро. – И пак си излязва бабата да шета.

Той изведнъж скача, развива чергата и що да види!.. Неговото изгубено момиче! Повиква той бабата, разпитва го как е станало, че е дошло момиченцето у бабата. Момиченцето си разказва, каквото са е случило с него до края. Тогази царския син, като разбрал каква е работата, събира сватбари и са оженва за бабиното момиче, а за първата си годеница заповядва да я свържат на два коня, едина й крак на едина кон, а другия на другия, шибнали конете и те я разкъсали надве.

 

„Българско народно творчество”, 9 том, 1963 г., изд. „Български писател”




Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 888665
Постинги: 703
Коментари: 598
Гласове: 1521
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30