Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2016 23:15 - Една приказка
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 851 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ДЕВИЦАТА НА ИМЕ САМОТА

Добър вечер, мило мое дете! Помниш ли, че искаше да ти раз-правя една стара приказка. Тази, която се каня да започна, е тъй стара, че вече всички са я забравили. На мен ми я каза една стара и самотна жена, която се казваше Доротея, още когато бях малко момче и не знаех да чета. То беше отдавна, ала оттогава още помня тая приказка, понеже много ми хареса. Надявам се и на теб да ти се понрави. Тя почва така:

Живеела нявга, в една затънтена гора, далеч от хората, в прихлупена къщурка самотна девойка. Тя, откак се помнела, все сама си била, и понеже не знаела как щ е името, пък и нямало кого да попита, нарекла се просто — Самота.

Самотата живеела от ден на ден все по-трудно. Мъчно щ било, че e сама-саменичка. Пък и много щ било любопитно да узнае дали нейде сред хората може да си найде посестрима по сърце — тиха, кротка и мълчалива…

Подир една дъждовна нощ, прекарана в смирени размишления, Самотата станала рано и дълго се молила пред иконите в колибката си. После разперила леката си пелерина, скочила на едно пухкаво облаче и се понесла над хълми, гори и реки, в ясното, умито от дъжда небе. Ех, че хубаво било да летиш като птичка в простора! Хълмчетата станали малки като вакли агънца, нивите трепкали от ветреца като крилца на пеперуди, тополите и върбите заприличали на стръкчета зелена трева, а пътят — на жълта връвчица… В синевата се леела омайна птича песен, облаците блестяли, позлатени от лъчите на изгрева. “Колко е хубаво, колко е хубаво!” си мислела Самотата и не можела да се нарадва на тая чистота небесна. В сърцето щ било бистро, като в планински извор, пронизан от слънчеви лъчи.

Летяла девойката, летяла, и по едно време хвърковатото облаче се снишило и я пуснало на една росна поляна. В далечината се виждали снажните стени на огромен град. В зъберите им от време на време пролъщявали доспехите на бранници, въоръжени от глава до пети. Това бил престолният град на Царството човешко. Отвън той изглеждал горд и непристъпен.

Бедната девойка с радост се упътила натам, очите щ, сини като незабравки, искряли от любопитство. Сърцето щ тупкало от нетърпение час по-скоро да стигне в тоя тъй примамлив престолен град.

Стигнала Самотата до укрепения град и похлопала на яките му букови порти. Над тежкия железен запор се отворила пролука и оттам я погледнало едно недоверчиво око.

— Коя си ти? — троснато попитал сънен глас.

— Самотата! — отговорила хрисимо девойката.

— Върви си по пътя, още е рано! — сопнал се стражът и захлопнал гледника на яките порти.

Натъжена, Самотата се упътила към следващата порта, но тя била тъй далече, че докле бедната девойка се добере дотам утрото се превърнало в жежък ден. Над престолнината се запряло златноалено слънце, човешка глъч изпълнила простора. Най-сетне Самотата стигнала другата порта, която била вече широко отворена. По калдъръма дрънчали талиги, пълни с всякакви товари и стоки, стада от овци и кози, и табуни от гривести коне прииждали на върволици и се изнизвали през портите, поемайки към ливадите на паша.

В суматохата Самотата успяла неусетно да се вмъкне в тресящия се от гълчава град и след като навлязла навътре сред човешките селения тя подирила с очи нейде църквица, да влезе в нея — Богу да се помоли. Дълго скитала девойката, ала не успяла да открие храм. По улиците срещала магьосници, увити в зелени като жаби шалове, около които се тълпяли купища хора и със зяпнали усти се унасяли в чародействата им, по ъглите на улиците се навъртали врачки, знахарки и гадачки, палели те разни билки с остри миризми, от които на девойката щ призляло, и се хилели на хората с жълти, мръсни зъби. Но най-необичайно на Самотата щ се сторило пълното безразличие на всички към всекиго.

Вървяла Самотата през чаршиите и мегданите на гълчеливия и неспокоен град. Вредом се озръщали да я гледат, понеже девойката носела старовремски дрехи, които за човеците от онова време изглеждали твърде чудати. Острите погледи се впивали в свенливото и румено лице на Самотата и тя, разтреперана и онемощяла от жегата, едвам се провирала през гъстата като катран, пламнала от любопитство тълпа.

“Боже мой, това ли са човеците?” въздишала в сърцето си тя, “Защо са такива страшни и безсрамни?…” За да се отърве от тягостта, що като клещи й стягала сърцето, бедната девойка се шмугнала в една прохладна каменна врата, прокраднала се през едно сенчесто коридорче и се озовала в малък вътрешен двор.

Самотата облегчено въздъхнала и се прекръстила, сетне се озърнала и какво да види? Намирала се в малко дворче, чийто плочник бил тревясал, а край каменния зид отсреща се бил прегърбил стар храст с лилави цветове. От другия край на двора се чувало глухо: лом-тром, чан-дан! Някой нещо майсторял в предобедта, някой с пот на чело изкарвал насъщния си хляб.

Поотпуснала се смутената девойка, зарадвала се — трудолюбив човек живее тука. Тя похлопала на вратата. Подир малко на прага застанал левент момък с престилка и усмихнато рекъл:

— Добре си дошла, скъпа гостенко, обувки ли ще си поръчаш при бедния обущар? По дрехите ти се досещам, че идеш отдалече и навярно се нуждаеш от отмора и нови обувки... Влез, вътре е хладно, отпочини си от дългия път!

Самотата поблагодарила на обущаря за гостоприемството и двамата влезли в работилницата, където било задушно и миришело на кожи и мазно лепило. На тезгяха на майстора били накамарени куп кожи, на пода — две.

Момъкът обрисал потта от челото си и свалил намачканата си престилка. Поканил девойката в съседната стая, дето било хладно и тихо. Дал щ стол, застлан с губерче, край една маса с бяловезана покривка и щ сипал вода в чаша, мед в купичка и хляб в панерка. Седнал той срещу нея и почнал да я разпитва коя е, отде иде и накъде отива.

—  Аз съм Самотата и нося щедри дарове на оня, който би ме обикнал и последвал. Затова и напуснах моя тих роден край — мил побратим да намеря, добра посестрима да си найда... — отвърнала приветливо девойката.

— Казваш, че носиш щедри дарове? Хм... — усъмнил се обущарят, като гледал бедната девойка.

— Да, — скромно кимнала Самотата, — истина е. Ала аз идвам от чужди места и не зная дали на хората тук ще им са понравят тия дарове. Затуй позволи ми да те попитам, какво е за тукашните хора щастие?

Замислил се момъкът, понеже въпросът не бил лек. Дълго мълчал той, и най-накрая заговорил:

— Аз от дете съм навикнал да мисля, че най-голямото щастие за човека е домашното огнище. Колкото приказки съм чул, все тъй свършват — момъкът и девойката се вземат и им се раждат много деца, и те живеят весело и безгрижно чак до смъртта си. Аз съм от беден род, — разбъбрил се момъкът, — сиромах съм се родил и досега още не съм вкусил от това щастие. Нивга добра дума от хората не съм чул... Как бих искал да си намеря една скромна девойка, ала не посестрима, но вярна съпруга да ми стане.

От тия думи Самотата пламнала от свян.

— Да се вземем, — продължил невъзмутимо момъкът-обущар, — и челяд да отгледаме, като птиците гняздо да свием, нейде далече от тоя шумен свят... Ти, Самота, би ли ме взела за съпруг? Аз ще ти правя скъпи обувки от самур, ти ще ми родиш деца със златни косици.

— Аз...— забъркала се от смущение девойката, и от срам вдън земя и се искало да потъне, — не си търся мъж, но побратим, понеже съм от Бога отгледана и Нему оневестена.

— Тогава какво по-голямо богатство от това можеш да ми дадеш?

Зарадвала се девойката от тоя въпрос и начаса запяла с тих като планинска вечер глас:   Родих се в тишината необятна 
на небосвода, в стари времена, 
и от любов топях се непонятна 
към мъдрия Създател на деня 
Но Той, човека знаещ, ме отлъчи, 
младенец още бях, и от света 
в гора незнайна, тиха, ме заточи — 
далеч от грях, безумство, суета: 
да не загубя чистото си девство 
далеч от хората разпътни скри ме, 
и оттогава, още от детинство, 
малцина знаят святото ми име...

 Но ето — Бог отново повели ми 
да тръгна босонога по света 
човеци да Му найда несломими 
от скръб и бедност, глад и нищета. 
Далеч от суетата на града 
в обител мирна да ги събера 
да славят вечно Святото Му Име — 
затуй с ковчеже скъпо обдари ме...  

Самотата спряла да си вземе дъх и от наметката си извадила едно абаносово, драгоценно ковчеже, пълно с незнайни за човеците, святи съкровища. И като турила пръсти въз неговото обсипано с драгоценни камъни капаче, тя го открехнала лекичко. Ех, какво дивно благоухание изпълнило в миг мъничката стая! Очите на момъка се наляли със сълзи, в сърцето му зацарил неземен мир и тишина. Той нивга не бил сещал такова благоухание! И пак заромоляла тихичката песен на Самотата:  

В ковчежето с ухание небесно 
не всеки може да надникне лесно — 
затуй очите си ми дай, 
да ги умия от праха. И рай 
в душата ти тогава ще настъпи — 
и ще узнаеш, момко скъпи, 
как Самотата ценна е пред Бога; 
Богат, повярвай ме, да те направя мога... 

— Твоите слова ме заплениха, — прекъсна сладкия девойкин глас обущаря:

 — Не ме мъчи, но скоро разкажи ми 
за твоите от Бога дарове, 
че в мене любопитството гори ме 
и свята струнка трепка и зове.

 — Тогава чуй: смирение най-първо 
от чудното ковчеже бързо вземни, 
след него, кат’ елмаз навървен 
се нижат добродетели безценни — 
надежда, вяра, святост, доброта, 
на Бога упование, любов, 
премъдрост, кротост, девство, чистота — 
недей отхвърля тоз небесен зов! 
Чуй само за съкровищата вечни 
и несравними с нищо мимотечно 
от тоя свят, изпълнен с глъч и злоба, 
с нечиста похот, завист и тегоби... 
Послушай още тая сладка песен 
долитаща с ухание небесно 
и в нея чуй гласа на Бога вечен: 
молитва, послушание, търпенье, 
с незлобие на злото противене, 
и подир подвига — чертог великовечен 
в пречудните селения божествени 
на Ангелите праведни и девствени... Девойката, наречена Самота, замлъкнала. Излъхващото се от скъпоценното ковчеже благоухание витаело под принижения, заслушан в песента таван на стаичката.

Младият обущар дълго не се решавал да разкъса с думи тая свидна на сърцето тишина. Най-после той с въздишка рекъл:

— Ех, хубава девойко, не ни било писано да се вземем, челяд да си имаме, като птичките гняздо да си свием...

От тия думи благоуханието секнало и в стаята отново замирисало на груби, овчи кожи. Въздъхнала девойката и прибрала от алчните очи на момъка приказното ковчеже. После пак въздъхнала и тихо проронила:

— Сбогом, неразумни момко! Ще ме дириш, ала няма да ме намериш. Тогава ще разбереш, че скъпа гостенка си имал под стряхата си, но си я прокудил завинаги с влюбената си във временното щастие душа. Ще забравиш, потънал в грижи по земното, Бога, ще се лишиш от святата молитва, от челядта си ще страдаш, понеже тя не ще те слуша, както ти днес не послуша моя глас. Ще се пръснат децата ти по света и ти ще останеш сам, но без мен — девицата Самота, и тая двойна самота ще те мъчи повече от всичко. Прости ми тия думи — не аз ти ги казвам! С любов дойдох в дома ти, премъдрост да ти даря... ех, остани си с Богом и не забравяй думите ми. Ако пък размислиш и тръгнеш да ме търсиш, за да получиш даром тия богатства, за които ти пях в песента си — питай Самаго Бога, и Него моли, да те доведе при мен, в тайната гора, гдето ще съм събрала други човеци, възлюбили Бога и ангелското житие.

След тия думи девойката се увила в пелерината си и с бързи стъпки напуснала обущарския дом.

Било вече пладне. Слънцето безжалостно горяло в безоблачната вис, синята бездна треперела в жежка мараня. Босоногата Самота потънала в морето от човеци, които с блъскане и провиране се разминавали, като си подвиквали  груби думи. Гладна и изморена, девойката спряла край една висока къща с китна градина, гдето на простор си играели пухкави котенца в копринени ризки и с гълъбовосини очи, мяркали се тъжни кученца с провесени муцунки. В едно езерце насред градината малко момиченце хранело с трохици златни и червени рибки.

— Хей! — извикала тихо Самотата към русокъдрото, добре облечено дете, — хвърли ми и на мене две-три трохички, много съм гладна!

Детенцето дошло при оградата и се загледало в Самотата. Очите на момиченцето били огромни като зимна нощ, дълбоки като кладенци и бляскави като утринна роса. В тях светело чудно детско доверие. Детето подало на девойката цяла шепа бели като захар трохи, тъй хрупкави и вкусни, че Самотата ги излапала начаса. Като свършила, момиченцето засмяно я хванало през решетката за ръка и топло казало:

— Какичко, ако още си гладна, ела у дома. Днес татко е свикал градските големци на пир. Там има достатъчно ядене за всички!

Трогната от доброто сърце на детето, Самотата рекла:

— Бог да ти върне добрината, мило дете!

После влязла плахо в дома на богаташа и зачакала да се върне момиченцето. То било отишло да помоли баща си да приемат на обед прекрасната девойка. Отначало той се опънал и се разсърдил, че дъщеря му хвърля хляба му на уличните просяци, но като узнал, че тая девойка е необикновено красива и сигурно е дошла отдалече, склонил се да я доведат в гостната.

А там кипяло неудържимо пиршество. Него ден бил рожденият ден на градския сановник, господаря на богатия дом, и били поканени много градски знатни люде и големци — и по-заможни, и недотам заможни, та да стане пирът колкото се може по-тържествен и незабравим.

Там били още неколцина славни търговци, две богати и пребогати вдовици, един мъдрец, прочут с красноречието си и куп богаташи, лихвари, продавачи на задморски стоки, певци с лютни и цафари и танцувачки с дълги коси. Навсякъде шътали слуги и слугини, носела се миризма на печено месо, руйно вино шумяло в бокалите на пируващите. Целият дом се тресял и бумтял от веселбата.

Момиченцето изприпкало на двора и нежно хванало ръцете на Самотата с мъничките си длани:

— Какичко, радвай се! Татко позволи да дойдеш при нас.

После то тъжно рекло:

— Ала там е много шумно, и ушите ме болят. Дано не те заболят и твойте.

Самотата погалила с пръсти ушите на детето и попитала:

— Сега болят ли те?

— Не! Вече не! — радостно възкликнало момиченцето — Колко си добра, какичко, като стана голяма, и аз като тебе ще стана знахарка, и ще лекувам болките на децата.

— Аз не съм знахарка, мое мило дете!

— Тогава каква си?

— Една бедна девойка, която си търси братя и сестри сред хората на тоя град.

Момиченцето рекло:

— Тогава нека бъда твоя сестра. Искаш ли ме?

— Разбира се. Как е твоето име?

— Доротея.

— Един ден ти, Доротея, наистина ще лекуваш болните човешки сърца, като ги учиш на добро и любов. — прозорливо промълвила Самотата.

— Наистина ли? — светнало личицето на Доротея — като маргаритка, окъпана от дъжд.

— Наистина. Аз те обикнах заради добротата ти. Вярвам, че с твоята невинна доброта ще спечелиш не едно човешко сърце.

— Какичко, ти сигурно си много гладна, ела, влез да вкусиш от богатата трапеза на баща ми.

Самотата се усмихнала и рекла:

— Бива. Но нека първо да ти изпея една песничка, само на теб!

— Само на мен? — зарадвало се момичето, а Самотата кротичко подванала своята мъдра песен:

Родих се в тишината необятна 
на небосвода в стари времена, 
и от любов топях се непонятна 
към мъдрия Създател на света.

Детенце като теб когато бях 
Той мъдро ме разлъчи със света, 
далеч от хората, в незнаен лес растях 
спокойна от шума и суетата.

Бог съхрани ме в непорочно девство 
далеч от людете развратни скри ме — 
единствено децата с чисто детство 
узнават с мир пресладкото ми име!

Но ето: Бог да тръгна повели ми 
души претихи вредом да подиря, 
в обител кротка вечно неразтлими 
да ги сбера от тоя век размирен... — Колко сладко пееш, мила девойко! — пресекъл песента на Самотата един злобен гласец. Това бил градския мъдрец Кормораний, който бил излязъл да подиша пресен въздух в градината. Той продължил:

— Песента ти обаче ми напомня молитвата на древна монахиня и ми се струва прекалено отчаяна и озлобена от тоя сладък и прекрасен свят, за да я пееш на едно невинно дете, още повече — на бъдещата сенаторска наследница Доротея, единствена по благородството си и несравнима по богатството си. Хей! — викнал Кормораний към пируващите в залата. — Излезте навън всички пируващи, защото аз, краснословесният и ненадминат в мъдростта Кормораний ще водя философски спор с една хитра и окаяна съблазнителка на детски души.

Подир миг градината се напълнила с любопитни особи, които с нетърпение чакала да почне философския спор между чужденката Самота и велемъдрия Кормораний.

Като се уверил, че всички са готови да го слушат, Кормораний вдигнал високо дясната си ръка и започнал с изящни жестове да нарежда:Тая безчинница незнатна, дошла от краища незнайни 
с най-непонятни нам слова бе почнала хвалби безкрайни 
за Бога, чужд на нашто време. Да я попитам бих желал 
защо дърдори празни думи, престорно мъдри и нахални! 

Девойката, наречена Самота не се смутила от дръзката самоувереност на дългобрадия Кормораний, нито от множеството недобри очи, които святкали от негодувание срещу нея, но с вяра запяла със своя нежен глас:

Не съм дошла на мъдра да се правя — 
аз цяла съм стъкана с простота. 
Дойдох да ви избавя от света, 
що с похот детските сърца отравя. 
Бездомна скитам, сълзи горко лея, 
неможейки да найда топъл дом — 
душа невинна, тихо и без взлом 
богатство вечно да оставя в нея.

Кормораний нетърпеливо прекъснал песента на Самотата с пискливия си глас:

Я чуйте пак: на тая просякиня 
за по-богата и от нашия сановник 
пред всички щ се ще да мине — 
по-глупава от градския часовник 
що знае да дрънчи на всеки час, 
да буди сутрин уличните псета 
с нахалния си, разнебитен глас, 
щом прокънти над къщи и кубета!

Щом чули хитростишието на мъдреца Кормораний, всички започнали да ръкопляскат и да обиждат Самотата. Сановникът надуто се изстъпил пред шарената глъч и вдигнал ръка. Всички мигом притихнали. После богаташът напънал ума си и рекъл:

— Виждам, че у тая девойка има ум. Думите щ за вечното богатство ме впечатлиха силно. Позволете ми, дами и господа, да я разпитам сега, от мое и от ваше име, за това богатство. Може пък тя да знае нейде скрито съкровище да има.

От тия думи шутът на сановника се захилил. Кривият му смях заразил останалите и подигравките заваляли като градушка. Не се стърпяла обаче кротката Доротея, и запяла:  

Девойко красива, не ни се обиждай, 
но твойто богатство нам в миг покажи!...

— Почакайте, почакайте! — пресякъл детската песен един от търговците и като се обърнал към Самотата отстъпчиво рекъл:

— Ти дори не ни каза, коя си, как се казваш?

На което девойката казала просто:

— Аз съм Самотата, друго име нямам.

Начаса всички занемяли. Чуло се учудено мърморене. После един друг търговец казал:

— Ти си значи, която не ме оставяш да спя спокойно, но всякога ми пречиш. А когато почна да броя напечеленото от мен имане, ми шепнеш лукаво: “Защо ти са тия жълтици и драгоценни камъни, тая нощ ще поискат душата ти и кому ще оставиш тия търкалки, тия дрънкалки?”

— Ти си значи, — гневно прекъснал думите на търговеца един поет — която тегнеш над челото ми, бездомнице несретна, когато вечер тихата луна смирено засияе в мойта стая! Ти, продажнице, ти немилостива обсебнице на романтичната любов!

— Ти си значи, която пречиш учеността ми да блесне сред човеците — позеленял от злоба един стар звездочетец с рядка, бяла брада.

Учудена от толкова нелепи обвинения, Самотата кротко изчакала докле връхлитащите я гневни упреци стихнат, и сетне с мирно сърце рекла:

— До един се заблуждавате! Аз съм истинската Самота, тая, що единствена носи на страдащите утешение, на мълчаливите — молитва, на вкаменелите сърца — умиление и боголюбие!

— Що за дума — боголюбие!? Пфу, говори ли днес някой така! — се възмутила една пълна госпожа с огромна като шадраван прическа.

— Замълчете най-после! — изридала Доротея и отишла при девойката, като през сълзи и рекла:

— Мила девойко, ти си тъй самотна и всички те мразят!

— Да, — се съгласила кротко Самотата, — но ти ме обичаш, нали, дете!

— Да, — навело глава момиченцето и притихнало. А тя, разнежена от детското съчувствие, запяла:Бог ме е пратил при души незлобни 
да им оставя в дар претиха благодат 
по-драгоценна и от царските палати, 
по-скъпа от жълтиците прокобни.

Девойката извадила абаносовото ковчеже и го вдигнала пред прехласнатите погледи на всички. То грейнало като слънце и градината се изпълнила с дивно ухание. Птиците, кученцата, котенцата, рибките — всичките замряли. Настанала тишина. А Самотата запяла своята сиротна песен. И песента и събрала край оградата огромна тълпа от хора — от дрипльо до велможа и от учен до невежа — комай целия престолен град там бил. И песента и се пронесла през широкия простор на вечерта:

 В ковчежето с ухание небесно 
душите детски ще надникнат лесно — 
затуй и вий станете като тях 
сърцата очистете си дори от дребен грях, 
душите ви да грейнат и тогава 
за Самотата ще узнаете без страх 
как ценна е пред Бога; как лукава 
пред Него е човешката гълчава 
и таз нецеломъдрена забава... 
Да. Самотата скъпа е пред Бога — 
богати, вярвайте ми, мога 
да ви направя само в миг... 

Ала озлобени и ослепени, пируващите гости изблъскали девойката на улицата и се върнали в светлата зала при печените агнета и пълните със скъпи вина бокали. И отново заехтяла тяхната неудържима и нестихваща забава.

А хората, що се били насъбрали на улицата, започнали да се подбиват със Самотата, да я оскърбяват, да и навикват какви ли не обидни думи. После полека-лека всички се разотишли. Небето притъмнявало все повече. Скоро звезди обсипали свода, тиха луна прогледала от тихото небе. По улиците не се мяркала жива душа.

На улицата останали само момиченцето и девойката. Станало момиченцето и дръпнало потъналата в униние Самота.

— Недей да тъжиш, девойко! Да вървим.

— Къде?

— Където си тръгнала — да търсим побратими и посестрими!

— Боя се, че няма смисъл.

— Не говори така. Аз зная един човек, когото всички мразят. Той все казва: “Ех, де да найда самота, да пея на моя Бог от сутрин до вечер!”

— Наистина ли?

— Да. Хайде, по-скоро да го зарадваме! Знаеш ли как ще се сприятелите с него, и как неразделни ще бъдете!

— Тогава час по-скоро да тръгваме! — нетърпеливо рекла Самотата и двете дружки ръка за ръка поели към къщурката на човека, който от душа и сърце обичал своя Бог. Щом стигнали, момиченцето похлопало на вратичката. В стаята се чули плахи стъпки и вратата се отворила. Пред двете посестрими застанал хрисим човек с брада. Той угрижен рекъл:

— А, Лилия, това си ти! А кого си довела в тоя късен час?

— Аз съм Самотата! — нетърпеливо се представила девойката, която се олюлявала от глад и изнемога. Погледнала тя момиченцето и тихо казала:

— Не ми ли каза, че се казваш Доротея?

— Да, казвам се Доротея...

— ... но аз я нарекох Лилия, — рекъл се самотникът, — заради бялата и непорочна нейна душа и доброто щ сърце. Аз съм Теофил.

Самотата кимнала и тримата влезли в сумрачния дом, гдето пред вехта Богородична икона кротко кандило люшкало пламъче. Като Я видяла, Самотата смирено И се поклонила и изпяла кратка благодарствена молитва: 

Благодаря Ти, Майчице Пресвята, 
че вред угаснал е денят 
и сън заспала е земята 
измъчена от грях и скръб, 
благодаря, че ме изведе 
от тоя страшен, злобен свят, 
където страдни дни преминах 
и щях без Тебе да погина. 
За Твойта свята доброта 
с любов сега благодаря!

— Каква хубава песен! — възрадвал се Теофил. — Откъде я знаеш?

— Не знам, но обичам да я пея. Тя ми дарява мир, утеха, смирява скърбите и лекува раните на сърцето ми. А днес то, бедното, бе наранено толкоз пъти от човешките очи, от безсрамни и лоши думи...

— Тя е много чувствителна! — пояснила малката Доротея.

Теофил със съчувствие кимнал. И нему било олекнало от хубавата и простичка песен на девойката Самота. Той учтиво я попитал:

— Бива ли да те помоля нещо?

— Кажи! — отвърнала тя, но от умора клюмнала с глава.

— Виждам те уморена. Я по-добре да ви нагостя с каквото Бог е дал, а утре ще говорим. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Не! — възразила кротко Самотата. — Още тая вечер решавай: тръгваш ли с мен или не! Само не ми говори като обущаря...

— Какво ти рече той?

Самотата се изчервила като божур.

— Искаше да му стана невяста.

Теофил също поруменял от свян.

— Не, аз няма да повторя думите му. — казал момъкът твърдо, после смирено добавил:

— Аз искам да живея само с Бога, само за Бога, от сутрин до вечер да Го възпявам и възхвалям! Затова те и попитах за песента ти.

— Тогава чуй и Песента на Самотата. — и утешена от кротките му думи девойка измъкнала изпод тънката пелерина абаносовото ковчеже, отворила го и топлият и глас се размесил с неземното ухание, което се раздиплило в бедната хижа:   Съкровище безсмъртно съм донесла 
на бедните и глупави човеци, 
които и да знаят не желаят 
за дара на незнатната девица.

 “Сърцето си ми дай!” — е рекъл Бог 
“Аз повече не искам, чадо мое: 
сърцето ти Ми стига, в него мога 
богатства да изсипя в миг безброй.

 Смирение: най-скъпа драгоценност, 
в ковчежето на твоето сърце 
Ми позволи смирено да положа 
с пречистите си, бащински ръце.

 След него добродетели прекрасни 
от бисер и елмаз далеч по-ясни — 
Надежда, Упование на Мене 
да ти даря Ми дай, душа безценна, 
зарад която кръстна смърт търпях 
да те избавя от изтление и грях — 
и Милост, Вяра, Кротост, Доброта 
Ми дай да ти даря, ведно с Любов, 
Премъдрост тиха, Святост, Чистота — 
не пренебрегвай кроткия Ми зов!”

 Послушай още тая сладка песен, 
долитаща с ухание небесно, 
и в нея чуй гласа на Бога вечен, 
зовящ те към чертог великовечен 
в пречудните селения божествени 
на Ангелите праведни и девствени. Когато песента свършила, никой не смеел да преломи святата тишина, останала след нея. Най-сетне Доротея меко казала:

— Твоята песен е по-хубава от звездите! — понеже мъничкото момиче не се сещало за по-подходящо сравнение.

— И по-възвишена! — добавил Теофил, — защото кое е по-свято от любовта към Бога, кое е вечно като нея. Звездите може утре да угаснат, а тя во веки ще пребъде. Преди мъничко се съмнявах, прости ми, Самота, съмнявах се в твоите обещания, но сега зная наистина, че си Божия пратеница, тръгнала да изпиташ човеците в синовната им любов към Създателя. Да вървим, знам една пролука в крепостната стена, отдето можем да се измъкнем от това грозно място.

— Да вървим! — плеснала с ръце Доротея, — но няма ли да вземем с нас дрехи и храна.

— Бог е богат, Негова е цялата земя! Той няма да остави любещите Го деца! — отвърнал мъдро Теофил, а Самотата кимнала на Доротея утвърдително.

И тъй, излезли тримата бегълци навън. По черния свод искряли хиляди звезди, с имена и без имена. Луната греела над спящия град на греха. И тръгнали тримата скиталци с вяра и упование, че там, горе, ги гледа техният Небесен Отец, готов да ги приюти във всяко кътче на вселената си, да ги съхрани от всеки нощен звяр и от всяка човешка злина.

Измъкнали се те през знайната на Теофил пролука и поели към забравената гора, дето живеела преди Самотата. И щом стигнали, заселили се там завинаги.

А в страшния, безбожен град настанал хаос. Хората страдали, плачели, проклинали, защото били забравили, че всяка скръб и мъка се раждат от забравянето на Бога. И в страданието си те търсили утеха, ала не я намирали. Защото истинската Самота ги била напуснала.

Обущарят се оженил, ала децата му се пръснали по широкия свят, жена му умряла от незнайна болест, и той пак останал сам. Сановникът изгубил Доротея, наследницата, на която бил възложил всичкото си упование, и останал сам. И много други останали сами, ала без Самотата. И веселбите на тоя свят не можели да подсладят горчилката им. Защото истинската Самота, оная, която те с презрение изгонили, понеже им говорела за Бога, само тя пълни ковчежето на сърцето човешко с вечни богатства. Блажен е тоя, който отбягва суетния свят поради любовта си към Бога. Той е побратим и посестрима на тая древнородна Самота, за която разказва нашата приказка.

Ала човеците мразят да остават насаме със съвестта си и с Бога. И затова гората, гдето живее Самотата, е вече почти забравена. Мнозина тръгнали към нея, ала никой не се завърнал оттам, да ни разкаже, какво е видял и чул. Та и кой ли би се върнал в царството човешко, когато е вкусил незабравимото щастие да бъде вечно с Бога. 
 

На приказката стигнах края, 
какво е после станало — не зная, 
и, уморен, не смея да гадая, 
но ето че в прозореца на стаята 
денят угасна: мирен сън заспивай 
в дланта на Бога любещ те, дете, 
макар че времен мрак земята скрива, 
не бой се, Бог е тук и бди над теб, 
и скоро, много скоро ще се съмне, 
и твоите очи 
на утрото лъчите 
отново в синевата ще съзрат... 

Филип Андреев




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1213063
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031