Усещате ли колко често чуваме или изричаме тия думи? Сигурно също толкова често, колкото нашите деди са изричали „разкажи ни нещо“ към замръкналия у тях неочакван гост или пътешественик.

Жадни и гладни са били те и за новини, и за друга гледна точка, особено от добър и просветен човек, когото са приемали като носител на светлина в ежедневието им.

Да, в наши дни имаме повече институции които да „отговарят“ за здравето, пътуването, обучението и парите ни … но реално имаме по-малко знания за живота, препитанието и оцеляването, отколкото са имали нашите деди. Така че най-общо казано, днес сме изпълнени с информация, която почти или никак не ни засяга, а нямаме информация, която да ни нахрани …

Днес сме нетърпеливи да я „излеем“ на някой друг, като смятаме че това е споделянето. Че това е общуването. Но можеш ли да поделиш нещо, което и самия ти не можеш да консумираш? Можеш ли да разделиш един каменен хляб?

Истинското споделяне е на неща, които си ползвал, променили са живота ти, и ги даваш на някого, който също желае да ги опита. За мен дори е ценно да споделим едно гледане на мач с някого, въпреки че малко разбирам от мач, но ако зная че на човека му е приятно да ме има за компания с моите емоции и гледни точки, а не само като бройка „за да не бъде сам пред екрана“. На практика никога не се чувствам достатъчно добре да гледам комедия сама. Сякаш радостта и смехът повече от всичко са създадени да бъдат споделени. И помните ли как древните царе са споделяли с народа радостта си от сватба, новородено дете, от военна победа? Хранили са го. Не са изричали прокламации по телевизията, а са хранили хората, давали са и на тях нещо от необходимото, за да преживеят и те споделена радост. Това може да се нарече и „популизъм“, но всъщност има дълбокия смисъл да дадеш на хората това, което ще породи искрена, а не лицемерна радост у тях.

Понякога радостта ти няма нужда да бъде разказана и обяснена. Но тя пак може да бъде споделена. Преживявала съм как личната ми радост, за която никой не знае, се преобразява в грижа, разбиране, обич към колеги и познати които не подозират за причината. Аз съм ги правила съпричастни на Божията милост в живота ми, защото така ми идва отвътре. Защото това е естеството. Цял един мистичен свят е скрут в думата "ЧЕРПЯ" когато българите искаме да споделим с някого радостта си! Черпи се от чист кладенец. А ето, че ние "черпим" от тия, които правим съпричастни на радостта си...

Така че, да разказваме и обясняваме за събитията в живота ни, и още по-малко за научената днес информация е много частично и често дори вредно „занимаване“ на околните. Изтощени сме от напълно целенасочените реклами и промиване на мозъци чрез всички медии… Затова пък споделеното преживяване, правенето на другия съ-причастен радостта ни, като търсим нужното за неговото сърце, винаги ще дава плод.

Нека си признаем, понякога очакваме събеседникът ни да изслуша и да се зарадва на всяка наша радост, дори когато тя с нищо не намалява личните му болки. Очакваме събеседници-светци. А ние, светци ли сме?

Дори има една уникална зависимост, ако първо дадеш на гладния нужното, желаното от душата му … то и при теб нещата ще се оправят. Ако първо му дадеш милост, ще имаш повод и за лична радост. Казал го е от опит пророкът и певец, любимецът на Бога – цар Давид.

А какво да правим, ако искаме да занимаваме другия с болката си? Ами да го правим конкретно. Не да му се оплачем първо от комшиите, после от международното положение, накрая от загорялата манджа, докато се сети че нещо с нас не е наред и да ни пита какво има; и въпреки че сопнато ще му кажем, че нищо няма, пак да се сети какво да направи. Много по-честно е и ние да сме честни към този, от когото очакваме помощ. Много по-добре е наистина да търсим изход от нещата. Обещано е – който търси, ще намери. И на този, който хлопа, ще му се отвори …