Напоследък са много популярни разговорите как всичко е възможно .. отделна тема дали чрез недообмислени „поръчки към Вселената” или напротив, в живота на един вярващ човек, оставящ свободно място във всяка ситуация да действат чудесата на Бога.

Днес обаче искам да говоря за нещо различно. И то е: има ли сила в думите „не можеш”?

Има едно много хубаво стихотворение на Мария Донева за това, че ние напоследък все не сме тук, все не живеем в настоящия момент. Или не живеем с настоящите хора. Отсъстваме. И затова, препускаме през събитията. През работата, през почивката, през природата или през филмите, театрите...  Някои препускат и през кръчмите, и после се събуждат в празнота.

Затова си казах – тук има някаква крайност. Дали не сме започнали да живеем живота си като кутия шоколадови бонбони?.. Щом ако не получим от всеки момент пълната емоция, ние не го оценяваме.

И какво всъщност става – преживяваш нещо изключително, но важните ти хора не са до тебе и съжаляваш, че след няколко дни ще можеш да им споделиш само сух екстракт информация.
Намираш се на място, което те вдъхновява, но точно сега до теб не е приятелят, с когото тия неща ги преживявате еднакво.
Имаш някакво прозрение, дори имаш в сърцето си разкаяние и нови намерения – но точно в този момент си обкръжен от близки, на които всякакви покаяния и разкаяния им действат депресиращо.

Да, такива неща стават непрекъснато. И се натоварваш, натъжаваш и ти е самотно...
Докато един ден разбереш, че наистина душата трябва да се пази, и да знаеш кого, защо, и докъде пускаш в нея ... НО иначе, можеш да съпреживееш филма именно с този, с когото си отишъл да го гледаш. Видяли сте там различни неща, на него му харесал, а на теб не толкова – ами явно е нормално, в това е животът, нали.  
Бил си на планина, имал си нужда да съзерцаваш природата, а човекът с тебе бързал обратно, за да си хапне в колата ... не се чувствай по-горе от него, а знай, че той още не е открил за какво да си говори с Бога. Може би си в състояние някак да му го споделиш? Да се почувства и той дете Божие, и да знае, че всеки път когато е близо до Небето, не е сам, а е обичан и чуван?
С две думи, идеалните ситуации на пълноценно и уважително общуване в живота ни са малко, ала в неидеалните можем дори по-добре да развием важни качества, и да бъдем полезни.

Имаше един тежък филм „Генезис”, като един пласт от него бе именно желанието на главния герой навсякъде да бъде с починалата си съпруга. Само с нея. Тя беше човекът – „най” в живота му. Той не искаше да я сравни с никого и затова мечтания му свят беше една пълна пустиня, в която живееше само с нея... Едва в този филм видях колко е страшно такова нещо. Какво робство е такова нещо. И каква милост ни е завещал Христос, като е казал: обичайте си ближните, та дори и враговете!

Така че, ето – понякога не можеш. Не можеш да бъдеш до всекиго. Не можеш да идеш на всяко място по света и да го видиш лично. Не можеш да живееш в огромното жилище, което ти дава "пълна самостоятелност". Не можеш във всичко да се справиш сам. Не можеш, например, да имаш външност, която ти отваря всяка врата. Най-малкото, не можеш да я имаш завинаги. Но имаш своя живот. Имаш право на лично достойнство. И то не е така далече от тебе. Стига само да не го свързваш с Имането. Стига да не го свързваш и с инфантилното желание винаги и във всяка ситуация край теб да са хора, които те обичат, мислят те, искат да си говорите и т.н.

Ако наистина искат, приятелите ще намерят своя достъп до тебе. Ще извлекат от общуването ви истинското, това което е в сърцевината ти.
А ако не искат – като се видите, ще се надприказвате и отново вода газейки, жадни ще ходите...