Имаше такава песен навремето „Return to innocence“.

Да се върнеш? Или да продължиш напред, обогатен с опита?

По-често ни съветват второто…

Но думата е важна. И искам да говоря именно за това, какво значи да се върнеш. В популярната притча за блудния син, която разказва Христос, малкият син, след като разпилял наследството си по веселби и леки жени, и изпаднал до положение на гладуваща отрепка, решил да се върне при баща си. Напълно осъзнавал, че вече не е достоен да бъде почитан като син, но се надявал да го вземат поне като прислужник.

Понякога и ние разпиляваме „наследството си“. Способностите ни изгарят в някоя безполезна страст. Предпазливостта ни се превръща в страх и ни разболява. Убиваме приятелства, като ги приемаме за „даденост“. Убиваме добри каузи, като не желаем да работим в сътрудничество.

Годините минават. Болката тежи.

Въпреки позитивните съвети, не ни се иска „да вървим напред“ – струва ни се, че пред нас е пустиня. Всички направени грешки сякаш ни викат назад. Какъв е изходът? Забравата? Да махнеш с ръка, да заминеш и да се обградиш с нови хора? Нима е възможно, освен в розовите мечти на кинорежисьорите…

В нашата страна, за зло или добро (повече за добро!) сме силно свързани с близките, с града си, със своите приятели, и дори с враговете си.

Тогава – назад? Да се върнем? Известно е, че Бащата на блудния син от притчата е самият Бог. Мнозина съвременни фарисеи са се „погрижили“ днес хората да казват „Бог високо“ и да не си представят връщане към Него. В представите ни Той е строг, не би простил нищо, което хората поне извиняват. Но и блудният син знаеше това. Само че той си каза: „дори слугите на баща ми имат Храна“. В глада си, той се реши.

В глада си, ние също можем да се решим. Една от старинните благословии е била „да бъдеш възстановител на развалини“. Докато хората са живи, може да се поправят отношения. Или поне може да се направи добро на този, на когото си навредил. Или поне може да се каже истината там, където е останало недоразбиране, болка или лицемерие. Докато добрите каузи не са свършили, има смисъл да опитаме отново. Най-важното е усещането, че не сме изоставени в пустинята. Че сме се върнали, за да поправим развалините. Да дадем отново утешение, надежда. Най-важното е съзнанието, че с начина си на живот сме част от Бъдещето. Защото човек може и до старост да живее в безпътица, и докато излекува една рана, да отваря две нови ... като целият му живот е едно лутане и оцеляване. А може и малко години да живее, но да ги живее като част от цялото, което винаги е било, е и ще бъде. Част от Светлината и Истината. Част от смислената борба, смислената жертва и смислената прошка.