Постинг
15.10.2016 04:01 -
Защо "не пожелавай" ?
Автор: lyuliak
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 855 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2016 09:32
Прочетен: 855 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 15.10.2016 09:32
Мнозина считат "божиите заповеди" за неприятно, а в модерните времена - и излишно послание. Но, ако се задълбочим в която и да е от тях, ще стигнем точно до изводите на психологията, които ни спасяват от депресии и болка!
Искам да поговоря за нагласата, не точно да завиждаме (или поне, не злобно) на другия за нещата, които има, а за това, направо тихо да страдаме, че "не сме изживяли неговия живот". Че не сме го изживяли с всичките му сътресения и радости. Не сме се били като деца, не са ни шили рана, били сме по-плахи... Не сме имали село, не сме оставяни сами без родителите да готвим и да се справяме... Не сме бягали от къщи, за да идем на дискотека... Всъщност, ние сме си представили, че тия "различия" в условията на живота са причина друг да ИМА - достойнство и смелост, уважение сред приятелите, популярност сред другия пол...
Постепенно, дори когато сме на зряла възраст и сме постигнали доста със собствени сили, това пожелаване се превръща в наш навик. Искаме да участваме в живота на другия, да му помагаме, да съпреживяваме (дотук, нищо лошо!), и - не искаме да се "връщаме" в своя личен живот... А всъщност, точно в това е Животът. В това да уважаваш своите избори, да благодариш за своите преживявания, които са те развивали. Не от специалните условия (леки или тежки), а само от самоуважението може да се породи и външно уважение към нас.
Сред тийнейджърите са най-силно застъпени заблудите, че има "модерни" и "популярни" преживявания. Да говориш със старата съседка, да прочетеш книга, да седиш на пейка в парка, не са сред тях. Но ако и на 30-40 години ние не смеем да се зарадваме на това, което правим, защото на някого изглежда "скучно" или дори го изобличава сърцето, че не е така задълбочен - явно не сме пораснали.
Всъщност, нашият личен живот е "нашата крепост". Никой няма право, бил той приятел и близък, да обезценява живота ни, трудностите и радостите в него, самотата или борбите ни. Както е писано, Бог на небето "събира в съдче всяка сълза от очите ни"... Нищо не е забравено или малоценно! Ако някой обезценява живота ни, и усещаме как "за да му се харесаме" ние сами започваме да говорим пренебрежително за миналото си - време е да спрем!
Дори несподелената ни любов е съкровище! Защото, замислете се колко малко хора могат да обичат безкористно и без отговор, при това - с години. Това е божествена способност, защото, уви, в много случаи Бог ни обича така. И нека такъв спомен не е присъда - миналото е наше съкровище, ала бъдещето е наша надежда! Дори за много възрастен или болен човек нещата могат да се обърнат и да намери приятелство без унижения и натиск. След каменистите места - може да намери рохкава градинка, от която да го радват плодовете му.
Искам да поговоря за нагласата, не точно да завиждаме (или поне, не злобно) на другия за нещата, които има, а за това, направо тихо да страдаме, че "не сме изживяли неговия живот". Че не сме го изживяли с всичките му сътресения и радости. Не сме се били като деца, не са ни шили рана, били сме по-плахи... Не сме имали село, не сме оставяни сами без родителите да готвим и да се справяме... Не сме бягали от къщи, за да идем на дискотека... Всъщност, ние сме си представили, че тия "различия" в условията на живота са причина друг да ИМА - достойнство и смелост, уважение сред приятелите, популярност сред другия пол...
Постепенно, дори когато сме на зряла възраст и сме постигнали доста със собствени сили, това пожелаване се превръща в наш навик. Искаме да участваме в живота на другия, да му помагаме, да съпреживяваме (дотук, нищо лошо!), и - не искаме да се "връщаме" в своя личен живот... А всъщност, точно в това е Животът. В това да уважаваш своите избори, да благодариш за своите преживявания, които са те развивали. Не от специалните условия (леки или тежки), а само от самоуважението може да се породи и външно уважение към нас.
Сред тийнейджърите са най-силно застъпени заблудите, че има "модерни" и "популярни" преживявания. Да говориш със старата съседка, да прочетеш книга, да седиш на пейка в парка, не са сред тях. Но ако и на 30-40 години ние не смеем да се зарадваме на това, което правим, защото на някого изглежда "скучно" или дори го изобличава сърцето, че не е така задълбочен - явно не сме пораснали.
Всъщност, нашият личен живот е "нашата крепост". Никой няма право, бил той приятел и близък, да обезценява живота ни, трудностите и радостите в него, самотата или борбите ни. Както е писано, Бог на небето "събира в съдче всяка сълза от очите ни"... Нищо не е забравено или малоценно! Ако някой обезценява живота ни, и усещаме как "за да му се харесаме" ние сами започваме да говорим пренебрежително за миналото си - време е да спрем!
Дори несподелената ни любов е съкровище! Защото, замислете се колко малко хора могат да обичат безкористно и без отговор, при това - с години. Това е божествена способност, защото, уви, в много случаи Бог ни обича така. И нека такъв спомен не е присъда - миналото е наше съкровище, ала бъдещето е наша надежда! Дори за много възрастен или болен човек нещата могат да се обърнат и да намери приятелство без унижения и натиск. След каменистите места - може да намери рохкава градинка, от която да го радват плодовете му.
Следващ постинг
Предишен постинг