Дали прекомерната привързаност, прекомерната "обсебеност" от един човек е винаги обяснима непременно със страх от самота, както казват психолозите?
  И дори ако го харесваме и обичаме, дали това е само любов?
... Понякога просто ние подсъзнателно вярваме в "специалната любов".  Без да сме толкова крайни, та да твърдим че познаваме най-идеалния човек на света, ние сме достатъчно крайни да вярваме, че имаме уникална връзка (била тя и само платонична, а защо не и родител-дете) с някого.
  По този начин ние смятаме, че нещо в живота ни е незаменимо... и особено ако срещите или близостта ни с дадения човек са лимитирани от време, порядки или разстояние, ние не просто се наслаждаваме на всеки миг заедно (което е чудесно), а и не искаме да преживеем пълноценно всеки миг "незаедно" (което вече е проблем). Не винаги, защото "другите са толкова скучни", а много пъти напротив, защото "другите хора и места са интересни" ние държим нашият близък всичко да съпреживее с нас.
  Стоп! Може би тук е разковничето? Какво ще му стане на нашия близък, ако НЕ МУ ПОДНЕСЕМ света и опита си на тепсия? Ако сам открие нещо, ако сам потъва в скуката, докато се научи как да излиза?  Искаме да му се отплатим с целия свят, заради уникалното общуване, което ни дава, или заради нещо друго хубаво ... ала имаме ли доверие на Живота, че предизвикателствата, не-волите, лишенията, също са нужни на нашия близък?
Има, разбира се, и други разковничета: Смисълът. Намираме ли смисъл в това, да направим добро на някой, който е обикновен, угрижен, разпилян, който не е на първо място в сърцето ни? Или държим всяко наше добро да е към този, с който имаме топли и облекчени взаимоотношения?   Тогава приличаме на изнежен началник, който иска винаги да живее в топла стая и навсякъде да го возят в мека кола. Това, здравословно ли е? Толкова ли ограничени искаме да бъдем?
Ето, уви, колко се отдалечихме от представата за себе си като един "щастливо и всеотдайно посветил се човек" ... до образа на душевно и духовно ленива личност. Но именно тия размишления са път към свободата ни!
  А дори и без тази самокритика, помислете: какво бихме донесли на "своите", ако не излизаме да работим "сред чуждите"? Кой обича да се завръща при близък, който го обсипва само с думи като "липсваше ми", "без теб нищо няма смисъл" и т.н.? Не е ли по-логично да сме ценени, когато сме богати и с лични преживявания, а също и способни да не задушаваме човека до нас?
  И последно, но не по важност: Всеки несъзнателно изпитва приятеля и обичния си именно в това, дали и колко е почтен към непознати, към низшестоящи, към различни...
  Така разбира дали ако той самият сбърка, ако срине "идеалния си образ", пак няма да бъде изоставен!
  Затова, нека сме широко скроени хора, по-смели, и по-отворени за предизвикателства.  

"
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна - тежка пранга - дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!
Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова - свободата -
най-зле го оковава - за всемира!"