Не случайно древните мъдреци са казали, че е по-добре да имаш откровен враг, вместо неясни приятелски отношения. В детските филмчета е лесно да накажеш врага, който целенасочено ти върши зло, обижда те, и те ограбва. Дори, в някакъв смисъл, на откровения враг е по-лесно и да простиш, както е казал Христос: „Господи, прости му, та той НЕ РАЗБИРА какво върши...”

А и да си признаем, доста хора биха забелязали ако явно простим на врага си, и биха се повлияли от тази благородна постъпка. Това все пак ще ни е лека подкрепа в трудния момент.

Но какво да правим със скрития враг? Какво се случва с тази човек, който постоянно променя погледа си към нас и ни вкарва във „филми”, в които ние сме врагът, а той е винаги ощетен? Нали най-тъжното е че такива неща обикновено влияят и на нас самите да се държим точно както очакват от нас – повърхностно, неумело, неуверено в себе си.

Разбира се, в такива моменти трябва да се обърнем към другия орган на познанието – сърцето, а не умът. Осъжда ли ни сърцето ни? Злонамерени ли сме били към човека? Злобни? Егоисти? Или просто в нещо не сме предвидили точното му желание? Ако е последното, значи нямаме причина да приемаме раните, които ни се нанасят.

Също така един такъв човек би трябвало да пита своето сърце – как ни преценя: според усещането за правда в сърцето си, или според „закона”: тук правило, там правило.

Съвестта на човека, колкото и да е прегоряла с времето, все още е способна да дава доста точни отговори. Не случайно тя е наричана Огледало, като то има своя образ в много старинни приказки. Но има и гласове, които й пречат. Това са гласовете на страха и егоизма.

Понякога тръгваме „на нож” с другия, само защото се боим, че ще ни отнеме нещо. Рядко пари, време или здраве. По-често, първенството, славата, мястото в нечие сърце... Помните ли защо мащехата на Снежанка воюваше против нея? Защото се боеше да не би да има по-красива, която да бъде по-добре приета от нея самата. Защото мащехата на Снежанка живееше и дишаше чрез почитта на хората.

Така че, за да не ставаме „отровители”, и да не даваме място на „тъничката отмъстителна злоба”, просто е наложително да вдигнем глава и да видим нещо по-голямо от мнението на хората, за което и чрез което да живеем. Ала има ли такова нещо? Има ли кой да воюва за нас, дори когато другите ни превъзхождат?

Нека се замислим, кой все пак спаси Снежанка, която имаше могъщ явен, а след това и таен враг. Любовта. Не само любовта на принца, който дойде накрая. А също и любовта на ловеца, който имаше милостиво сърце. Любовта на джуджетата, тоест на „малките работи”, които тя подреждаше с уважение и вярност в живота си.

Но за да заживее под закрилата на Любовта, Снежанка най-напред изгуби всичко – подкрепата на баща си, името си сред живите, царството си. Така и ние, трябва да умрем за нещата, които са наша слава, наша представа как „сме ги заслужили”, за да възкръснем умити, защитени и силни.

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"!

https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks

 

 

"човек би трябвало да пита своето сърце – как ни преценя: според усещането за правда в сърцето си" - присъединявам се! Сърцето единствено дава правилните отговори, защото то съдържа нашите истински желания. Но, за да чуваш гласът на сърцето си е нужно често да се обръщаш към него, а ние дали го правим забързани към какво ли не?