Нещастният човек … Колко често вече му се вменява и вина, че е нещастен! Усещането за вина ни кара да се чувстваме различни и да се затваряме, вместо да се огледаме наоколо и да видим Очевидното: Почти всички са нещастни!

След като на жените се внуши, че трябва да са дълбоко нещастни ако не са много слаби, ако имат дори леко коремче, ако нямат буйна коса до кръста, ако имат и намек за целулит (наскоро четох статия от масажист – почти всички хора имат целулит, другото е фотошоп)… се започна и с мъжете.

Сега мъжете са нещастни (няма да го признаят на всеки, разбира се) ако не печелят пари, за да купят най-скъпите рекламирани джаджи на децата си, ако не могат да си позволят почивка в чужбина, ако не могат да изпратят студента зад граница, и дори ако не успяват с фитнес или козметик... а там трябва да постоянстваш два пъти повече от жените …

Децата? О, и те са нещастни. Ако нямат. „Днешните деца само това знаят – да искат“, ще кажем по инерция. Ами, знаят на каквото ги учим. Ако не ги учим, че да помагат на семейството е добро, естествено и всъщност - разнообразяващо, развиващо и приятно – те ще растат първо като малки, а след това като големи егоисти. Независимо колко всеотдайни са били родителите им.

Но, не е само това. Децата са нещастни и защото НЕ МОГАТ. Не могат да си играят сами, не могат да мислят сами, не могат да правят своите открития… Не могат да споделят, често няма с кого – нали ако искат да изпълнят Очакванията, другите представители на семейството трябва да работят от тъмно до тъмно или да не излизат от фитнес-салона.

Какво става с този нещастен народ, ще кажете? Според психолозите, този тип хора са склонни към преяждане. Също, и към друг тип кратковременни утехи, каквито дава алкохолът. Но това ли е най-големия проблем? Не. Нещастните хора, които реално не са нещастни, а са насила „вкарани във филма“ са много инертна и лесна за убеждаване маса.

Нещастните хора често дори стават войнствени. Забелязвайки някой, който е щастлив с това, което има, или има вяра и надежда, те несъзнателно го "вкарват в пътя", за да не се различава от масата.

Щастливият човек, който ИМА нещата, които на тях е внушено да искат, става обект на подражание или завист за нещастните хора.
Но щастливият човек, който си е щастлив с апартамента под наем, старата кола и целулита, за тях е като живо изобличение, и ги дразни. Те не могат да разберат източника на неговата радост. Защото не виждат, че просто са запушили източника на своята радост, който извира от самия Живот.

Самият живот е извор на радост ли, ще кажете? Нима? Не е трудно да се установи. Ако отидете сред природата и просто гледате и усещате Живота, отговорът сам ще дойде при вас. Да, самият Живот е достатъчна радост, красота, пълнота.

Дали обаче само това е проблемът - нещастните хора не виждат причината за щастието на малцината живеещи извън капана? Не. Причината да станеш от нещастен – почти агресивен, е много по-сериозна. Причината е, че в повечето случаи ти не си нещастен по свое желание, а по външно внушение. Силите и идеите, които превръщат цели народи в маса нещастници са много целенасочени и концентрирани. На тези сили „щастливият човек“ действително им пречи, както би пречил лъч светлина в тъмна стая с тайни престъпни улики!

Затова въпросните сили не спират до медиите, рекламата на красота и подбуждането да търсим човека с много пари или идеален външен вид.

Използвайки същите тези медии, човекът бива залят от нещастия, които не може да съпреживее, защото са много далеч, той няма средствата и да помогне, а тъй като тези новини се излочват всеки ден по няколко пъти, усещането, че сме във война - е пълно…

Ето, всеки реагира като на война, подтиска естествените си емоции и започва да живее в режим „оцеляване“. Може да е странно, че причина да не помогнеш на съседа да изчисти пред входа може да бъде невъзможността да понесеш гледките от сирийската война, но това е психологически механизъм. Невъзможността да помогнеш във „важното“ подтиска твоето желание да се занимаваш с „маловажното“: Нека друг да изчисти. Когато и да е. Нека друг приготви храната ми. Както и да е. Дори да е бъкана с отрови. Аз съм тъжен, криво ми е, и затова... оставете ме, ще гледам телевизия!

Другия подобен механизъм за отнемане на щастието е „размиването на важните неща с информация“. Вместо да забележиш новата прическа на жена си, очите ти вечер са изморени от много други, далеч по-впечатляващи и уникални гледки от социалните мрежи. Сетивата, раздразнени от изключенията, от уникалното, фрапиращото и шокиращото, не могат да реагират на разходката в парка, ако в ума си са на Карибите, и не могат с благодарност да усетят домашния сладкиш (ако въобще имаш щастието баба ти да няма Фейсбук и да не гледа сериали).

Тогава, кое ни измъква от нещастието? Отговорът ще ви учуди. Нещастието.

Когато дойде истинското нещастие, то ни стресира, то организира времето и силите ни около истински важните неща. Нерядко спираме заниманията с медии и социални мрежи, или откриваме истинското им полезно предназначение. Заради нуждите на децата си майки научават език, или започват да шофират. Приятели си стават истински полезни, вместо да „убиват времето“ заедно! Съседите научават един за друг топли и ценни неща, които никога не са знаели, докато не им се наложи да се спасяват в преспи или наводнения.

Тогава, може би, осъзнаваме, че пътят по който сме вървели не е бил на нещастието, а на неблагодарността. Неблагодарността към Твореца, към Съдбата или Живота. И се изпълнява древната мъдрост, че който се противи на благия промисъл за Живота, става задължително слуга на Парите. Не е нужно такъв човек да е богат. Но такъв човек е с разпалени сетива да иска, да иска... това, което му е внушавано. И накрая става слуга на индустрията, която е по-скоро духовна идея, че парите са над всичко и тяхното натрупване оправдава поробването на човешки души.

https://papazovacopywrite.alle.bg



Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks