Обичайният въпрос, който в атеистичната ни държава се задава на някого, допреди време беше „защо вярваш?“. Забравяме, че хилядолетия преди това въпросът е бил „защо не вярваш?“ и атеистът е трябвало да докаже своите причини. Дали само заради гордостта, че „владеем нещата“ откакто открихме приложенията на електричеството (при това не ние, а вярващи хора от преди столетия, сред които и Никола Тесла) вярата стана нещо под въпрос? Не е толкова просто. Множество открития, напротив, са задълбочавали вярата на хората в промисъла и съществуването на Творец.

Просто официалният атеизъм, проповядван от определени идеологии наводни света сравнително отскоро и беше явен, преднамерен и за жалост доста успешен опит да се отреже от корен усещането на човека за Отговорност пред по-висша сила … за да стане удобна пионка на манипулиращите с идеологията.

Но ако големият атеизъм след рухването на големите идеологии се среща вече рядко, защо още е популярен малкият ни личен атеизъм: „За това вярвам, а за това – не“? Може би защото вярата все повече става въпрос на лична представа, която не искаме да синхронизираме с истините. Или пък сме последвали духовни водачи, които действително проповядват неизпълними неща, и когато Бог не се заеме веднага с тях, ние започваме да се разочароваме.

Ние понякога не вярваме, защото целта ни се различава от божествената цел за човешкото съществувание… и гледаме само на съпътстващите благословии, улеснения и помощ, които според нуждата неизменно получава всеки духовен ученик. Разбира се, още по-объркващо е, че тия удобства, улеснения и помощ пред очите ни заливат и далеч не особено усърдни „ученици“ или направо престъпници. Нерядко те са спасявани от страшни катастрофи, или за разлика от нас имат обичащ и топъл човек до себе си. Тогава, как да вярваме – си казваме ние. Ами, преди да вярваме че „Бог е всемогъщ“ и че „Бог слуша молитви“, ние трябва да повярваме че Бог е Баща. И че всичките Му действия, към нас и към други хора, са белязани с бащинска грижа и намерения да изявим най-добре нашата прекрасна същност, да се засрамим от престъпленията и егоизма си, да побеждаваме страховете си и ограниченията, които Системата ни налага, да бъдем свободни.

Понякога пък не вярваме, защото си представяме Бог като някой наш началник – който се сеща за подчинените само когато му вършат работа, а в останалото време ги държи полугладни. Имаме ли основание да мислим така? Не. Грешката ни е, че ние мислим Бог за човекоподобен - съответно дребнав, обидчив и използвач … вместо да търсим в себе си Богоподобното.

Колко ужасно звучи. Наистина ли в нас има ТАКИВА неща? Или сме едни разумни хора, с разумна по обем средна вяра: „на другите рядко се случва, значи и на мен няма да се случи“; „случва се само на много праведните, а аз не съм“; „случва се на младите* и красивите, защото бъдещето е пред тях“… и т.н.

„Разумната по обем вяра“ си е неверие. Друг е въпросът, ако усещаме, че в дадената неприятна ситуация, която се е проточила в живота ни има нещо полезно за изработване, и вероятно освобождението няма да дойде толкова скоро. Но и в такъв момент можем да искаме помощ, подкрепа, и тя ще дойде бързо.

А и ако говорим за разумната вяра, не е ли по-разумно преди всичко да вярваме, че Бог ни обича, че знае как по природа сме добри и искащи да живеем смислено и мирно … отколкото да вярваме, че всеки ден валят печалби от държавната лотария, и че многото пари накуп винаги носят щастие? Напротив, разумната вяра е да инвестираме в това, което е доказало плодовете си. Не в това, което е доказало способността си да ни зароби и охарчи.

*Знаете ли, за Бог е разумно да даде дори на стария, болния и гаснещия, дори само защото Му е мило когато Го срещнем лице в лице, да Го прегърнем в отговор на обичта Му! Затова нека се огледаме за кого можем да сме ангел, за кого можем да сме Божията ръка и Божията целувка.



Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks