Бъдете доволни от себе си“, „обичайте се“, „угаждайте си“ са лайтмотиви на много съвременни статии. Не че това са лоши неща, но често има една тънка нишка на егоизъм, която ни води към избягване на „неприятните ангажименти“ или още по-лошо, към очакване на „деня, в който ще започнем да живеем истински“. Тоест, като си купим жилище, или като срещнем любимия, или когато имаме бизнес където ние сме шефът. Често целият живот минава в такива очаквания, а разочарованите и изтощени хора пълнят чалгаджийниците или кабинетите на лекарите.

Добре, къде се къса нишката, къде лекичко е сбъркано решението на задачата?

Почти на всеки е познато състоянието от парещо недоволство от това как сме постъпили. От това как въобще живеем. От това, че не сме достойни за някого, за нещо, и искаме да се усъвършенстваме, за да станем такива…

Как реагираме обаче? Обикновено, подтиквани от „общата мода“ или крием тия усещания, или направо се опитвам да ги притъпим. Е, веднага се намира „някой друг виновен“, че сме постъпили зле… или се стига до всякакви видове успокоителни мероприятия. Най-често дори не се налага да се търси забрава в алкохола - телевизията и Интернет са достатъчни.

Винаги ли е било така? Изключително популярна стана една фраза на доста изстрадалия в личния си живот актьор Кеану Рийвс, когото папараците току снимат „непроспериращ“, сам или тъжен: „Вие се нуждаете да сте щастливи, за да живеете. Аз не.“ Реално, той не се нуждае от постоянната еуфория на щастието, за да Бъде. На практика, съвсем доскоро тази позиция е била ясна и разбираема за по-голямата част от света! Едва навлизайки в последната фаза на улесняващите живота ни технологии ние забравихме какво е тежка работа, студ, лишения, и пожелахме за душите си същото безгрижно битие.

Чехов има два прекрасни разказа. В единия, „Френско грозде“, се говори за живота на човек, който посвещава всичките си сили на това да купи селско имение. За да има своето удобство – той прегазва и жената, за която се жени по сметка, и всичко останало добро, което би могъл по образованието и парите си да извърши на земята. Братът на главния герой изживява ужаса да види брат си жив погребан в „щастието“ му… и осъзнава, че частично е вървял в същия път. Ужасен, той моли свой приятел: „Павел Константинович – продума той с умоляващ глас, - не се успокоявайте, не давайте да ви приспят! Докато сте млад, силен, бодър, не се уморявайте да вършите добро! Щастие няма и не трябва да го има, а ако има в живота смисъл и цел, този смисъл и тази цел съвсем не са в нашето щастие, а в нещо по-разумно и голямо. Вършете добро!“

Другият разказ е „Случай от практиката“. При девойка с нервни кризи викат лекар. След прегледа той установява, че всъщност душата й е много чувствителна и добра, но тя няма никаква интелигентна среда и не може да нарече с думи това, което я мъчи. „Вие, като притежателка на фабрика и богата наследница сте недоволна, не вярвате в своето право да живеете по-добре от работниците, и затова не спите, и това разбира се е по-добре, отколкото бяхте доволна, спяхте добре, и считахте, че всичко върви благополучно. Вие имате почтена безсъница…“

Напоследък се замисляме колко е вредно „сладкото“. Избягваме го. Заменяме го с плодове… Дали осъзнаваме, че именно това е реалният път не само за телата, а и за душите ни? Не дотам сладките, но истински плодове реално няма да оставят същността ни гладна, наранена и безсилна…

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks

намирам много мъдрост и истина при теб, люля4е..
благодаря!
юлия

може да ми пишеш и във Фейсбук:

Stoianova PS
https://m.facebook/profile.php?id=100009181349809

Тъжната жена

Димитър Василев

Не весела. Не просълзена.
Обичам тъжната жена:
загадъчна като вселена
такава тиха затаена,
такава бавна и смутена
залутано непокорена
като вечерна светлина.
Смехът тъй бързо изморява.
Ожесточава ме плачът,
а тъжната жена ми дава
това, което не успяват
ни щастие, ни шумна слава
да ми загатнат и внушат.