/Откъс от книгата “Изкуството да бъдеш бог – 2”, Морган Скот Пек/

 “Всеки светец си има минало и всеки грешник — бъдеще!”  Оскар Уайлд

Необикновената ни способност за промяна и транс­формация се отразява в човешката духовност. В цялата история на човечеството проникновените мислители са се вглеждали в себе си и са забелязвали, че не се намират на еднакво духовно и религиозно равнище. Духовното израстване и религиозното развитие имат различ­ни етапи. Най-известният автор по този въпрос е про­фесор Джеймс Фаулър от теологичната школа „Кендлър“ в университета „Емьри“. Една от книгите му носи заглавието „Етапи на вярата“.

Фаулър описва шест етапа на духовното израстване, които аз сведох до четири, но по същество смисълът е същият. Неговата разработка е много по-научна, пълна с академични препратки към трудовете на други видни теоретици като Пиаже, Ериксон и Колберг. Аз достиг­нах до тези етапи не с помощта на книгите, а от собст­вен опит, и по-точно от няколко „нелогични“ преживя­вания. Първото беше по времето, когато на петнадесет­ годишна възраст реших да посетя някои от християнски­те църкви в квартала. Беше ми донякъде интересно да проверя каква е тази история с християнството, но по­вече ме интересуваше какви момичета се навъртат в тях.

Първата църква, която реших да посетя, се намира­ше само на няколко преки надолу по нашата улица и по това време нейният проповедник беше знаменитост. Неделните му проповеди се излъчваха от всички ради­останции в района. От позицията на моите петнадесет години въобще не ми беше трудно да прозра, че е ли­цемер. После тръгнах в обратната посока по същата улица към другата църква, чийто свещеник също бе­ше известен, макар и далеч не колкото първия. Името му беше Джордж Бътрик и на петнадесетгодишна въз­раст аз без никакво затруднение го определих като свят, истински Божи човек.

Бедният ми петнадесетгодишен ум не знаеше как да разбира това. Ето го най-известния християнски про­поведник на деня и аз, с петнадесетте си години, ясно виждах, че се намирам далеч пред него в духовното си развитие. А към същата тази християнска църква при­надлежи и друг проповедник, който очевидно е на свет­линни години далеч пред мен. Не виждах в това ника­къв смисъл, нещо не се връзваше и тази бе една от при­чините, поради които обърнах гръб на християнската църква през следващите двадесет и пет години.

Друго, по-постепенно „нелогично“ преживяване имах по-късно през живота си. След като в продължение на няколко години практикувах като психотерапевт, започ­на да се оформя една странна зависимост. Когато при мен идваха религиозни хора, защото се измъчваха от бол­ка и проблеми, и ако истински се вживяваха в терапия­та, най-често при завършването й ставаха скептици, из­пълнени със съмнения, агностици, дори атеисти. Но когато идваха атеисти, агностици или скептици, измъчва­ни от болка и проблеми, и ако истински се вживяваха в терапията, най-често излизаха от нея като дълбоко ре­лигиозни и духовно богати хора.

Тази зависимост беше просто безсмислена, беше нелогична. Терапевтът е същият, терапията с същата, постигат се успешни, но полярно противоположни резултати. Не можех да разбера това, докато не започна постепенно да ми се изяснява, че ние не се намираме на едно и също духовно равнище и че съществуват различни етапи. Но към тях трябва да се отнасяме пред­пазливо и гъвкаво, защото Бог има един такъв особен навик, да ми се бърка в категориите, и хората невинаги се вписват така чистичко и прегледно в психиатрич­ната ми картотека, както на мен ми се иска.

В началото — най-ниско, ако щете — е първият етап, който аз наричам „хаотично-антисоциален“. Той вероятно обхваща около двадесет процента от населението, включително и онези, които наричам хора на лъжата. Като цяло, това е етап, в който духовността отсъства и хората в него са абсолютно безпринципни. Антисоциа­лен е, защото макар те да умеят да се преструват, че са изпълнени с любов, всъщност всичките им отношения с други човешки същества са користни и прикрито, ако не и открито, манипулативни. Хаотичен е, защото, тъй като са безпринципни, над тези хора властва единстве­но и само собствената им воля. И понеже неконтроли­раната воля ги тласка един ден в една посока, а друг ден — в друга, съществуването им е хаотично. Поради тази причина хората, които се намират на този етап, чес­то изпадат в затруднения и неприятности и са чести оби­татели на болниците и затворите или живеят на улица­та. Някои обаче могат да бъдат достатъчно дисципли­нирани в името на амбициите си и да се издигнат до ви­сок престиж и власт. Могат да станат дори президенти или прочути проповедници.

Хората, които се намират в първия етап, понякога се докосват до хаотичността на съществуването си. То­ва е може би най-болезненото преживяване, което чо­век може да има. Обикновено просто бързо им мина­ва, но ако това мъчително изживяване продължи, мо­же да ги докара до самоубийство и според мен някои от необяснимите самоубийства попадат в тази катего­рия. Понякога е възможно тези хора да преминат във втория етап. Подобно преминаване обикновено — каз­вам обикновено, защото винаги има изключения — е внезапно и драматично. Сякаш Бог буквално протяга ръка от небето, сграбчва въпросната душа и я дръпва мълниеносно нагоре. С човека се случва нещо порази­телно и обикновено той въобще не го съзнава. Ако би могъл да го осъзнае, мисля, че би си казал: „Готов съм на всичко, на всичко, за да се освободя от този хаос, до­ри да подчиня волята си на някоя институция, която да ме ръководи.“

Така той се озовава във втория етап, който наричам „формално-институционален“. Институционален, защо­то хората в него са зависими от някаква институция, ко­ято ги ръководи. За някои това може да бъде затворът. Моят опит показва, че на такива места винаги има по някой затворник, който при идването на нов психиатър в затвора събира групичка затворници за групов тера­певтичен сеанс. Той e дясната ръка на надзирателите, но неизвестно как избягва отмъщението на другите затвор­ници. Той e примерен затворник и примерен гражданин. Понеже се приспособява чудесно към институцията, ви­наги получава амнистия при първа възможност и момен­тално се впуска в поредица от престъпления, така че не по-късно от седмица след освобождаването си отново го арестуват и се връща обратно зад решетките, където пак става примерен гражданин — зад стените на институцията, която организира живота му.

За други тази институция може да бъде армията. То­ва е една много положителна роля на армията в наше­то и в други общества. Десетки хиляди хора биха води­ли хаотичен живот, ако не беше патерналистичното и донякъде матерналистично устройство на армията.

За трети институцията, на която предават властта над себе си, може да бъде фирма с високо ниво на ор­ганизираност. Но за повечето хора това е църквата. Ис­тината е, че повечето от хората, които ходят на църк­ва, попадат във втория етап — формално-институцио­налния. Макар че в етапите има градация и нищо не е абсолютно фиксирано, религиозното поведение на хо­рата, попадащи във втория етап, има определена спе­цифика. Както вече казахме, те са зависими от църк­вата като институция, която ги ръководи, но аз смятам, че зависимостта им е формална, защото са силно при­вързани към съответната форма на религията.

Хората във втория етап много, ама много се разстройват, ако някой започне да променя нещо в ритуалите или в службата, или пък въведе някой нов химн. Например в епископалната църква в средата на 70-те години бе решено, че в неделната служба някои неща могат да се поднасят по алтернативен начин и много хора възроптаха така остро, че това доведе до истин­ски разкол. Друг пример: през 60-те години Вторият ва­тикански събор на Римокатолическата църква въвежда основни промени, а тридесет години по-късно папа Йоан Павел II май все още се опитва да ги отмени. И това не се отнася само за епископалната и католичес­ката църква. Подобни катаклизми разтърсват всички църкви на всички възможни религии в света. Нищо чудно, че хората, намиращи се във втория етап, толкова се тревожат, когато се промени нещо във формалната страна на религията им, защото именно на тази фор­мална страна те се уповават да ги спаси от хаоса.

Друга обща черта на религиозното поведение на хо­рата на този етап е представата им за Бога като за съ­щество, което е почти изцяло вън от самите тях. Те поч­ти не разбират онази част от Бога, която се намира във всеки един от нас — онази, която теолозите наричат иманентна, — божественото в човешкия дух. Те мис­лят за Бога като за нещо далечно, горе в небесата. Пред­ставят си го в мъжки облик и макар да вярват, че е лю­бящ, му приписват и определена власт да наказва, от която Той не пропуска да се възползва при подходящ случай. Тяхната представа за Бога е като за някакъв ог­ромен и добронамерен небесен полицай. В много отно­шения точно това е Богът, от който хората във втория етап имат нужда.

Да кажем, че двама души, стъпили непоклатимо във втория етап, се срещнат, оженят се и им се родят деца. Те ще ги отгледат в стабилен дом, защото стабилност­та е от огромно значение за хората в този етап. Те ува­жават достойнството на децата си и им отделят много внимание, защото църквата учи, че децата са важни и трябва да се уважава достойнството им. И макар че лю­бовта им понякога е малко догматична и лишена от въ­ображение, те все пак са любящи родители, защото цър­квата изисква да бъдат любящи, а и донякъде ги учи как да бъдат такива.

Какво се случва с детето, отгледано в такъв стаби­лен дом, обградено с любов, уважение и внимание? То ще възприеме религиозните принципи на родителите си — независимо дали те са християни, будисти, мю­сюлмани или евреи — заедно с майчиното мляко. Докато стигне юношеска възраст, те практически ще са вдълбани незаличимо в съзнанието му или „интернализирани“, ако използваме психиатричния термин. Но когато това стане, детето вече ще е самостоятелно чо­вешко същество, със собствени принципи, което не из­питва нужда да бъде ръководено от институция. В то­зи момент, който в развитието на здравия човек обик­новено настъпва в юношеството, младият човек ще за­почне да си мисли: „Кому са нужни тези глупави миго­ве и суеверия и тази старомодна институция?“ И ще за­почне — често за ненужен ужас и огорчение на роди­телите си — да се отдръпва от църквата и да се пре­връща в скептик, агностик или атеист. Това е начало­то на прехода към третия етап, който аз наричам „скептично-индивидуалистичен“.

Отново в най-общ план, хората от третия етап са по-напред от хората във втория етап по отношение на духовното си развитие, макар че не са религиозни в обикновеното значение на тази дума. Те ни най-малко не са антисоциални. Често са активни членове на общество­то. От тази група са хората, които представляват ядро­то на организации като Лекари за социална отговорност или на екологичното движение. Те са предани и любя­щи родители. Често са учени или имат научен начин на мислене. Неизменно търсят истината. И ако я потърсят достатъчно дълбоко и достатъчно далеч, мисля, че ще започнат да напипват онова, което търсят, и ще сглобят достатъчно късчета от истината, за да добият предста­ва за цялостната картина и да видят, че тя не само е мно­го красива, но и странно напомня много от онези при­митивни митове и суеверия, в които са вярвали родите­лите им, бабите и дядовците им от втория етап. В този момент те започват прехода си към четвъртия етап, кой­то аз наричам „мистично-общностен“.

Използвам думата „мистичен“ в описанието на то­зи етап, макар че тази дума трудно се дефинира, в на­шата култура тя е натоварена с негативни асоциации и обикновено се разбира погрешно. Какво можем да кажем за мистиците? Те са хора, които са открили ня­каква съгласуваност под повърхността на нещата. През цялата история на човечеството мистиците са виждали връзката между мъжете и жените, между хо­рата и другите същества, между живите и онези, кои­то не са сред тях. Тъй като виждат такава взаимосвързаност под повърхността, мистиците от всички култу­ри и религии говорят за нещата в духа на единството и общността. Освен това, те винаги са говорили пара­доксални неща.

Думата „мистичен“ има същия корен като „мисте­рия“. Мистиците са влюбени в мистериозното. Те оби­чат да разрешават загадки, но в същото време знаят, че колкото повече загадки решават, толкова повече ще срещат. Но се чувстват много удобно в изпълнения със загадки свят, докато хората, намиращи се на втория етап, се чувстват крайно некомфортно, когато нещата не са ясни и недвусмислени.

Тези принципи са в сила не само за християнството и не само за Съединените щати, но и за всички народи, култури и религии. Всъщност една от общите черти на всички велики световни религии е, че са адресирани едновременно към хората във втория и в четвъртия етап, сякаш ученията им имат две различни интерпретации. Да вземем например юдаизма. Псалм 111 завършва е думите „Страхът от Бога е началото на мъдростта“. За хората във втория етап това означава: „Когато започ­неш да се боиш от големия полицай на небето, значи наистина си поумнял“. И това е истина. За хората в чет­въртия етап тези думи означават: „Почитта към Бога ти показва пътя към просветлението“. И това също е истина.

„Исус е моят Спасител“ е любим постулат на хрис­тияните и също може да послужи за такъв пример. Хо­рата във втория етап са склонни да го тълкуват в сми­съл, че Исус е нещо като феята-кръстница— спасява те винаги, когато изпаднеш в беда, стига да се сетиш да Го призовеш на помощ. И това е самата истина — Той точно това и ще направи. Докато хората в четвър­тия етап тълкуват тези думи в смисъл, че Исус, с жи­вота и със смъртта си, ни учи какъв път трябва да след­ваме, за да намерим спасение. И това също е истина.

Антагонизъм и вяра

Най-големият проблем на тези различни етапи – и главната причина, поради която е толкова важно да ги разберем — е усещането за взаимна застрашеност меж­ду хората от различни етапи на духовното пътуване.

До известна степен всички можем да се чувстваме застрашени от хората, които все още се намират в ета­па, който току-що сме напуснали, защото все още не се чувстваме сигурни и в безопасност в новата си идентичност. Но за мнозина опасността идва от друга посока и те се чувстват особено застрашени от хората, намиращи се в следващите етапи.

Онези, които са още в първия етап, често изглеждат хладнокръвни — като че ли нищо не ги тревожи особе­но. Но ако пробиете тази фасада, ще установите, че из­питват ужасен страх практически от всичко и от всички.

Хората във втория етап не са застрашени особено от събратята си в първия —грешниците. Те обичат грешниците, защото виждат в тях подходящ обект за грижи­те си. Но се чувстват заплашени от скептиците в третия етап, а повече от всичко се страхуват от хората от четвъртия,които уж вярват в същите неща като тях, но вярват с някаква особена свобода, която страшно плаши.

Хората в третия етап — скептиците — не са особе­но застрашени от безнравствените индивиди в първия, нито от тези във втория, които набързо класифицират в графата суеверни малоумници. Но и те се чувстват заплашени от хората в четвъртия етап, които уж имат същия научен подход в мисленето като тях и знаят как се пишат бележки под линия, а въпреки това, кой знае защо, вярват в тази налудничава история с Бога. Ако пред човек от третия етап споменете думата „покръс­тване“, той ще си представи мисионер, тормозещ ня­кой нещастен езичник, и ще подскочи до тавана.

Под „покръстване“, в доста свободен смисъл, аз раз­бирам преминаването от един духовен етап в следващия. Във всеки отделен случай обаче това става твърде раз­лично. Преминаването от първия във втория етап обикновено е внезапно и много драматично. От друга стра­на, преминаването от третия в четвъртия най-често е постепенно. Веднъж например присъствах, когато попитаха Пол Виц, автора на „Психологията като религия“, кога е станал християнин. Той се почеса по главата и ка­за: „Ами, някъде между седемдесет и втора и седемдесет и шеста година“. Ако попитате човек от втория етап,той ще ви каже: „В осем вечерта на седемнадесети август“. Явно тук става въпрос за съвсем различни неща.

Вече казах, че хората от третия етап — скептиците и съмняващите се — са духовно по-напред от повечето посетители на църквите от втория етап. Тези хора също са преминали през някакво покръстване в посо­ка към скептицизма и съмнението, което понякога е равносилно на „обрязване на сърцето“, както го нари­ча Библията. Те са по-напред от човека, който твърди, че Исус е станал негов Господ и Спасител точно в осем вечерта на седемнадесети август, но тепърва им пред­стои да преминат към етапа на спокойствие или спра­ведливост. Покръстването не е единичен акт. Като вся­ко духовно израстване, то е продължителен процес. Аз очаквам и се надявам процесът на собственото ми пок­ръстване да продължи до смъртта ми.

Външният вид понякога лъже

Тук искам да напомня, че Бог понякога се намесва в моята класификация и че трябва да бъдем предпазли­ви и гъвкави, когато определяме къде попадат други­те — а и ние самите — в този спектър на духовното из­растване. Доста са онези, които привидно попадат в ня­кой от етапите, а в действителност принадлежат към съвсем друг. Има например хора, които ходят на църк­ва и които на пръв поглед принадлежат към втория етап, но се чувстват неудовлетворени от религията, от­насят се скептично към нея и започват да придобиват нагласа към научно мислене. Това се случва толкова често, че цели паства са само привидно религиозни. Много от методистките и презвитерианските свещени­ци в заможните квартали в предградията на неделната проповед говорят пред паството си не за Бога, а за психология. Бог не им позволява да говорят за Него. Това е прекалено плашещо. А има и хора, които говорят за Бога, но в тях няма и следа от религиозност или духовност.Те привидно могат да изглеждат като хора от четвъртия етап, да имат подобно лустро, /като например някои култови лидери/, а всъщност да са престъпници от първия етап.

По същия начин не всички учени принадлежат към третия етап. Те знаят как се пишат бележки под линия, но само в една много тясна област, където научната доктрина е толкова точна, че се чувстват сигурни и мо­гат да се абстрахират от цялата загадъчност на света. Те всъщност принадлежат към втория етап.

Има и други, които психиатрите определят като гра­нични случаи. Една от характерните им особености е, че в тях има по нещо от всички етапи. Те се простират от единия до другия край на спектъра. Липсва им кохерентност и в известен смисъл затова са гранични — не признават много-много границите.

Освен това има хора, които са на път да навлязат в по-висок етап, но после пропадат обратно. Даже има дума за такъв човек, който от втория се връща към пър­вия етап — ренегат. В типичния случай той пие, играе комар и ходи по жени, води безпътен живот, докато един ден се сблъсква е фундаменталист, разговаря с не­го и е спасен. През следващите няколко години води трезв, богобоязлив, праведен живот, но един ден изчез­ва и никой не знае къде е, докато шест месеца по-къс­но не го открият в канавката или в казиното. Прияте­лите му от църквата провеждат разговор с него и той отново е спасен, справя се доста добре в продължение на няколко години и отново пропада.

Има и хора, които прескачат напред-назад между втория и третия етап. Пример за такъв човек е този, който ходи на църква и казва: „Разбира се, аз още вяр­вам в Бога. Искам да кажа, вижте колко красиво не­що е природата — как зеленеят хълмовете, облаците плуват в небето, цветята цъфтят. Такава красота не може да бъде създадена от човешки интелект, значи трябва да има божествен интелект, създал всичко то­ва преди милиони години. Но знаете ли, в неделя сут­рин на игрището за голф е не по-малко хубаво, отколкото в църквата, а аз мога да си вярвам в Бога и на игрището.“

Така този човек избира игрището за голф пред цър­квата. Всичко върви добре, докато един ден в бизнеса му настъпва поврат и той си казва: „Божичко, откога не съм ходил на църква! Не съм се молил!“ И тръгва пак на църква, започва най-усърдно да се моли, докато след няколко години настъпи икономически подем — вероятно в резултат на горещите му молитви — и той отново избира игрището за голф, както подобава на чо­век в третия етап.

Човешкото развитие и духовното израстване

Макар че е възможно да пропаднем обратно, ако не сме стъпили здраво на краката си, няма начин да про­пуснем никой от етапите на духовното израстване, както не може да пропуснем никоя от степените на нор­малното човешко развитие. Всъщност, съществува съ­ответствие между тези два процеса на израстване. Нап­ример до около петгодишната си възраст децата до го­ляма степен принадлежат на първия етап. Те все още не са усвоили разликата между доброто и злото и без задръжки могат да лъжат, мамят, крадат и манипули­рат. Няма нищо чудно в това, че и като възрастни много хора си остават лъжци, мошеници, крадци и манипула­тори. Всъщност много по-трудно е да се обясни как мнозина израстват и се превръщат в честни, порядъч­ни и почтени хора.

От пет докъм дванадесетгодишна възраст децата са, общо взето, във втория етап. Те може и да правят бе­ли, но не са истински бунтари. По принцип смятат, че щом мама и татко искат нещо да се прави по опреде­лен начин, значи така трябва да се прави. Те са вели­колепни имитатори и подражатели. Но с идването на юношеството се развихря истински ад. Всичко, което казват родителите — и което преди все едно е идвало право от Божията уста — се опровергава и отхвърля. Това е етапът на индивидуалното съмнение и скепти­цизъм. Четвъртият етап не може да настъпи, докато не преминат юношеските години.

При все че никой от етапите не може да бъде прес­кочен, някои хора могат да преминат по-бързо от дру­гите през определени етапи. Например, имам един при­ятел, израсъл в дом на ирландски католици от втория етап. Когато станал на петнадесет години и тъкмо нав­лизал в бунтарската юношеска възраст, фирмата на ба­ща му го изпратила заедно със семейството му в Амс­тердам. Там го записали в холандско йезуитско учили­ще. Холандските йезуити са много изтънчени хора. Всъщност, един от постоянните проблеми на папа Йо­ан Павел II е да измисли начин да отлъчи от църквата цяла Холандия, защото цялата страна клони забележи­телно към култура, свойствена на четвъртия етап. И та­ка, приятелят ми попаднал в ръцете на въпросните из­тънчени и благоразположени йезуити, които насърча­ват съмненията му и ги подхранват. Когато на девет­надесет години се завърна от Амстердам, той се нами­раше вече в началото на четвъртия етап.

Макар че е възможно да се премине бързо през ета­пите, твърде възможно е също и да заседнеш. Преди го­дини, когато бях консултант на един манастир, разго­варях е кандидатите за послушници, преди да ги прие­мат — първата стъпка във формалния процес на опре­деляне дали кандидатът наистина е подходящ за монах или монахиня. Спомням си особено добре една послуш­ница, жена на четиридесет и пет години, е която ме по­молиха да разговарям, защото отговорничката на пос­лушниците бе разтревожена за нея — макар че се дър­жеше безупречно, другите послушници просто не я ха­ресваха особено.

Докато разговарях е тази жена, бях изненадан от усещането, че нямам четиридесет и пет годишна жена пред себе си. Държанието и маниерите й бяха по-скоро като на глуповато осемгодишно момиченце. Когато я запи­тах за духовния й живот, отговорът не беше особено оригинален. Все едно, че послушно момиченце рецити­ра добре заучен урок. И понеже съм психиатър, след из­вестно време, разбира се, попитах:

-Кажете ми за детството си.

-О, имах прекрасно, приказно щастливо детст­во— отвърна тя.

-Това, естествено, веднага събуди подозренията ми, защото няма човек с прекрасно, приказно щастливо детство.

-Разкажете ми, какво беше прекрасното в него?

Тогава тя ми разказа, че имала сестра, само една го­дина по-голяма от нея, че били много близки и посто­янно си играели. Сестра й измислила дух на име Угъл и веднъж, когато двете се къпели във ваната, сестра й извикала: „Внимавай! Угъл идва!“ И тя се гмурнала под водата, за да се скрие от Угъл, и майка й я набила. По­питах я защо и тя ми отвърна: „Защото си намокрих ко­сата.“

После научих, че когато тази жена била на дванаде­сет години, майка й заболяла от множествена склеро­за и умряла, когато тя била на осемнадесет. Как можеш да се разбунтуваш срещу жена, която не само би те на­била, задето си си намокрила косата, но и страда от теж­ко заболяване по времето, когато навлизаш в юношес­ките си години, и умира, преди да пораснеш достатъч­но, за да поставиш нещата по местата им? Ако пропус­неш бунта на юношеството, вероятно ще останеш фик­сиран във втория етап. Именно това се беше случило с тази жена.

Поглеждайте в тъмницата

Още нещо важно, което трябва да знаете за етапите на духовното израстване е, че колкото и далеч да стиг­нем, всички запазваме по някаква следа от предишните етапи, точно както притежаваме закърнял апендикс. В моята личност има едно късченце от първия етап, спо­таено в подземния си затвор — Скот Пек престъпни­ка — макар че нямам намерение да го пускам на сво­бода. Всъщност, само защото признавам съществуване­то му, успявам да добавя по някой нов камък към кили­ята му горе-долу всяка седмица. Но тя все пак е много удобна килия. Там той си има мокет и цветен телеви­зор, а понякога вечер, когато ми се слушат улични ост­роумия, слизам в тъмницата и разговарям с него, като се старая да остана от другата страна на решетките.

Има и късче от втория етап в личността ми — Скот Пек, на когото в моменти на стрес и преумора много му се иска да си има наблизо някой по-голям брат или татко, който да му даде ясни и недвусмислени отгово­ри в черно и бяло на трудните и нееднозначни житейс­ки дилеми, който да поеме отговорността, да предло­жи готови формули, да ми каже какво точно да напра­вя. Този Скот Пек понякога го държа на хляб и вода.

По същия начин има и Скот Пек от третия етап, кой­то в други моменти на стрес сякаш отстъпва назад и се изкушава да се опре на учения в себе си, вместо на духовната си страна. Някога често казвах, че ако ме поканят да говоря пред Американската асоциация на психиатрите — шансовете за това не са по-големи от шан­са в ада да завали сняг — вероятно бих говорил само за контролирани изследвания и не бих обелил и дума за тази необозрима работа с духовното. Но истината е, че аз наистина бях поканен да говоря пред Американската асоциация на психиатрите и успях да хвърля онзи Скот Пек от третия етап в тъмницата при другия, от първия етап.

Не се залъгвайте. Колкото и далеч да стигнем в раз­витието си, всички запазваме в себе си следи от предиш­ните етапи на своя душевен свят. Така че ако точно сега имате чувството, че самодоволно и сигурно крачите по праведния път на четвъртия етап, хвърлете един поглед в тъмницата. И в двата случая — ако имате чувството, че сте в калта, или обратното — в небесата, може би ще ви е от полза да осъзнаете, че всички имаме в себе си следи, или скрит потенциал, за развитие към по-висок етап. Както е казал Оскар Уайлд, „всеки светец си има минало и всеки грешник — бъдеще“.

Има още една причина да подходите към този въп­рос със смирение. Първият път, когато обсъждах с ня­кого тези етапи, беше на един семинар с Пол Виц, кого­то вече споменах като авторитет в областта на връзки­те между психологията и религията. През времето, пред­видено за коментар след доклада ми, Пол каза: „Много ми беше интересно да чуя за етапите на д-р Пек. Мис­ля, че в това има много истина. Всъщност смятам, че ще ги използвам в собствената си практика на психотерапевт. Но искам всички да запомните, че онова, което Скоти нарича четвърти етап, е само началото."

http://eklekti.com/