Реално, това ни се случва. На пръв поглед сме на редовна работа, имаме своя кръг от постоянни задачи, своите приятели, своите навици за отдих и може би – спорт. Все пак, нещо в живота ни е сериозно затлачено, щом само като помислим за него, ни наляга умора...

Най-често това са недовършените неща. В психологията е известен „Ефектът на Зейгарник”, според който всяка завършена докрай задача, дори да е елементарна, ни носи нова енергия. А всяка незавършена, напротив, сякаш източва енергията ни.

Също така проблем са за нас нещата, които са неподредени. И буквално, и духовно. Къде е мястото на това? А на онова? Защо са разместени или неприбрани? Имаме ли къде да ги приберем? И буквално, и духовно...

Който е чел „Война и мир” на Толстой може би ще си припомни, че едва службата в армията подрежда живота на добрия, но разпилян и емоционален Николай Ростов. По същия начин след армията следва женитбата му с княжна Маря, която със своя духовен поглед неволно подрежда и приоритетите му в живота.

Знаете ли, реално това тегаво усещане е и причината постоянно да цъкаме из социалните мрежи или да сменяме програмите на телевизора. Да, имаме и нещо у дома за правене. Но при мисълта „колко още неща имаме за правене” ръцете ни се отпускат без воля. Също и при мисълта „кой ли ще забележи въобще, че това съм го свършил”...  А колко по-тежко е на тия, които действително живеят сами и единственият критерий за успешност е собственото им вътрешно чувство.

Затова, а не защото ги мързи, някои самотни хора не се грижат старателно за дома си и предпочитат да прекарват максимално много време на работа, сред хора, а също и заради подредените приоритети на среда, където наистина нещата се случват, и носят резултати или поне печалби.

Как да подредим живота и ежедневието си? Как да завършваме нещата, или да ги приключваме, когато решим, че не си струва да ги завършим?

Да започнем от реда. Колкото и безпомощно да повдигаме рамене, редът на предметите у дома, когато ще идват внезапни гости и се налага да ги приберем, ни е ясен. Въпросът е, защо нямаме желание да го поддържаме всеки ден? Защото ни отнема време.  Да преместим това или онова, да го сгънем, приберем и т.н. не ни носи удоволствие. Защо ли? Може би настоящето на „цъкаш-получаваш” е травмирало сетивата ни дотам, че не издържаме да извършим нещо в нормална скорост?

Също така усещането, че „си губим времето”, докато готвим, мием чинии, перем, чистим, вървим пеша до магазина вместо с кола – е постоянно. Губим време. Чие време? Времето, за което ще прегледаме голямо количество информация в телефона ли? Или може би времето, за което ще поработим още във фирмата и ще придобием допълнителни доходи? Да, и второто се случва,  когато битието на семейството е затруднено, и тук няма защо да се прави забележка. Но когато говорим за човек, който не работи допълнително, действително е хубаво „да се забави темпото”.

Рано или късно, когато ни удари някоя болест или просто старостта, ние ще започнем да вървим отново пеша, да забелязваме небето, децата и гълъбите. Рано или късно ще започнем да търсим някакво хоби, да усещаме цялата красота на изплъзващия се живот. Не е ли по-добре – рано?

Друго наше болезнено място е гордостта: „Само толкова ли успя да свършиш за днес?” „Готвих, тоест не излязох на разходка след работа. Приспах децата, тоест не гледах филм. Тичах по институции, затова обядвах сандвич. Бърша прах и чистя само в събота...” Вътрешно ни е неприятно, че сме така.  Качеството? Нивото? Особено ако се погледнат някои форуми, сякаш в тях пишат трайно безработни, финансирани от свои близки, които могат да си позвалят да правят всичко най-правилно, спокойно и здравословно.

В крайна сметка обаче е по-важно да си жива душа, а не манекен на витрина. Енергията от свършените неща се удвоява, ако тия неща са свършени заради другите, заради доброто, което е по-голямо от личното ни удоволствие. И не е нужно да търсим пример само у гениите на човечеството. Понякога пример за това е някоя позната баба, която всеки ден „огрява” с грижите си внуците, самотните и трудноподвижни съседки, двора, животинките... и слънцето грее на лицето й.

А гордостта, която по принцип е зла отрова, много добре се гаси с мисълта точно за несвършените неща, за нещата, на които не сме били способни. Нека те послужат за нашето смирение. Вместо за нашето огорчение.

Павлина Папазова