С тази фраза започва книгата Битие, и в много случаи ние с въздишка  я свързваме с мечтата „да си намерим половинка“ …. Или поне добри приятели, с които да се разбираме. (Хубаво е да обърнем внимание на фразата „да се разбираме“ а не „да мислим еднакво“, защото тя е важен ключ… но и тема на друг разговор.)

  Ала в реалността много пъти ние не намираме сродна душа, или сме в средата на някой, който не желае да ни разбира. Или пък ние не желаем да го разбираме. Тогава започваме стремеж към самостоятелност – искаме отделна стая в работата, търсим работа без колеги („собствен бизнес“) или собствено жилище далеч от близки и познати. Само-Стоятелност. Сам стоиш. Сам устояваш. Обаче дали това реално, е възможно? Или напротив, ние пак се опираме на някакъв невидим идол – примерно успеха си, печалбата си, оценката на социалните мрежи или оценката в нашия бизнес-бранш?

  „Не е добре за човека да бъде сам, затова ще му създам подходящ помощник“… е цялата фраза, която Творецът изрича в книгата Битие. Ала колко е подходящ помощникът, щом първото й самостоятелно действие е да послуша змията, второто - да изкушава Адам, а третото – да се оправдава пред Бога, че не е виновна?… (Това е казано в кръга на шегата. Разбира се, че после Ева е споделила мъките и скърбите на Адам във всичките му дълги години живот и тежък труд вън от Градината.)

  Но реално, ние един за друг често сме именно това – изкушаващи, неверни, малко егоистични. Това полезно ли е? Подходящо ли е? Или е по-добре наистина да се оградим от обществото, да не си прощаваме, да преживяваме успехи, неуспехи, похвали почти единствено виртуално? 

  Когато край нас има човек, в който да се оглеждаме, това винаги е полезно. Дори ако не е нашата сродна душа, дори ако има доста различни приоритети и вкусове. (Разбира се, не говоря за човек с покварени ценности, от когото по-скоро би трябвало да се пазим.) Чрез човека до нас, ние понякога общуваме с целя свят – свят на многообразие, на различие, на изпитания и страдания, различни от нашите собствени. Дали можем да сме полезни? Дали можем да разчитаме едни на друг в ежедневието? Ами предизвикателството е, да опитаме!

  Ама чакайте, ще рече някой, аз имах предвид „да не бъда сам“ в смисъл – на мен да се помага, а не аз да помагам…. С мен да се съ-Образяват, а не аз да се съ-Образявам. Но кой ни излъга, че в това е щастието? Копнежът за реализация, порастване, обич е свързан със способността ни да даваме. Така че само ако има обект за даване, тоест ако има „човек до нас“ – ние можем да изпълняваме своето предназначение като хора. 

  Достатъчно е да видим хората в малки общности като селата - те не са се подбирали и избирали, не винаги отношенията им са идеални, но нагласата им да се подкрепят ги превръща в достойни личности, на които подсъзнателно се възхищаваме. Много от тях са „изоставени“ от децата си, но прошката в сърцата им ги прави да светят, когато говорят за същите тия деца… 

  Дори монашеския подвиг се оказвал не толкова да живееш сам в пещера, колкото да живееш в общежитие – което ясно се вижда в завета на св. Йоан Рилски. А и сам Христос учи учениците си „да бъдат едно“, а  не как да постигнат самоусъвършенстване. Струва си да се замислим за тия неща. Духовните ни предци са ни показали по-добрия път, отколкото сега ни внушават медиите. Истината е, че сами, горделиви, нежелаещи да чуем другия, ние се превръщаме в най-лесна плячка първо на страховете, след това на заблудите и на рекламите – които моделират нашето поведение и потребление.