Постинг
20.04.2018 11:14 -
СТАРИ ХОРА
Автор: lyuliak
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1369 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.04.2018 11:26
Прочетен: 1369 Коментари: 0 Гласове:
7
Последна промяна: 20.04.2018 11:26
Сигурно ви е близко. В един момент /дори да имате деца, те са пораснали и са далече/ се чувствате обградени само от стари хора. Те понякога искат грижи, но това не е най-тежкото. Те живеят в безнадеждност, единствените им събития са, че още някой техен връстник е починал. Защото на погребенията ги канят. А когато на същия този връстник се роди внуче, те не са част от общността на рода, за да му се зарадват.
Понякога изглежда, че жестоко ни липсва някогашното село. С всичката му кал и болести, но старите хора вечер седели на припек и можели да виждат, да нахранят и да погалят и чуждото внуче. А също и да му разкажат история. Днес старите хора и цялата им любов са обект на лъжи и измами. Хвърляли много пари през балконите? Значи, много обичат... А вечер, вместо на пейките пред несъществуващите къщи, те седят на дивана и въздишат с героите на „Малката булка“ и други подобни истории.
Опитваме да разкажем нещо на старите хора, да ги ободрим – но се оказва, че освен служебните си проблеми нямаме особено интереси истории. Къде е проблемът? Нали Бог ни обича? Откакто хората живеят в големите градове, автоматично ли се лишават от радост?
Не би трябвало да е така. Хората са създадени, за да живеят в общности. Проблемите на големия град понякога са нашата врата към възраждането им. Нуждата от детска градина създаде семейните кооперативи. Хора, които си имат доверие, се редуват да гледат малките си деца. В тази посока дори чуждите баба и дядо могат да се окажат добро място, където да изпратим детето си след училище.
Когато у някого срещнем сродни ценности, трябва да сме по-решителни да създаваме общност с него! Песента „Ако до всяко добро същество застане поне още едно...“ не е просто приятен припев. Ако напоследък новините са пълни с криминални хроники, от които на човек му иде да няма доверие на никого, трябва да помним, че новините се плащат и поръчват от рекламодателите. Саможивият човек няма с кого да се посъветва и става лесен обект на манипулации. От кредити, от покупка на ненужни стоки и лекарства … до нашите избори на изборите. Къде по-изгодно е на властниците ние да ги избираме „по картинка“, според думите им от екрана, а не по делата им.
В дневниците на Николай Хайтов може да се проследи едно особено общуване със старите хора. При все цялата му болка за обезлюдяващите села, за загиващите истински пастири и земеделци, Хайтов извлича живот и благословия от общуването с възрастните. Той е имал дарбата състрадателно и внимателно да ги слуша. От историите, които е чул се раждат прекрасни книги за любовта и ценностите, а също и филми като “Капитан Петко войвода“, „Мъжки времена“, „Румена войвода“ и други. От неговите дневници може да се прочете как животните обичали пастиря, който носел и топлел малките им в ризата си. И как ненавиждали следващия, който ги пасял с цигара и пръчка. Хайтов е пренесъл от разговорите си със старите хора не друго и не по-малко, а Сила! Сила за живот, Корен на самоличност. Помага за издаването на чужди книги и спомени, истории на градове и села, като с това смята, че прави изключително малко /спрямо огромния си архив/… но прави достатъчно да ни предаде вкуса, образа и аромата на българската душа от своето време.
А ние, чувстваме ли се стари? Сериали като „Сексът и градът“, любовниците и хапчетата, с които една от героините се опитва да задържи своята младост, са само смехотворни. Въпреки глобализацията българката е запазила едно особено достойнство и задълбоченост, та да не търси своята реализация толкова повърхностно. Но дори когато активно участваме в живота на своите деца и близки, ние понякога приемаме да се чувстваме стари. „От нас – само парите...“, „Ние на младите акъл вече не даваме…“ Това ли е истинската ни роля? А мъдростта на живота? Или не сме се опитали да го разберем, а само да оцелеем и да понатрупаме нещичко?
Отново Хайтов разказва за почитта, която навремето отдавали на старците. Най-напред, когато някой побелее и пусне брада, никой не оставал седнал, ако старецът мине по улицата. Освен това той описва голямата почит към такъв старец от дъщери и снахи. А ролята на такъв почтен човек, който не се е пропил или провалил, а е опазил семейството си, била да бъде съветник и помирител на рода си. И нищо по-малко. Затова и Хайтов възкликва: „Някога старите хора са управлявали света!“
Понякога изглежда, че жестоко ни липсва някогашното село. С всичката му кал и болести, но старите хора вечер седели на припек и можели да виждат, да нахранят и да погалят и чуждото внуче. А също и да му разкажат история. Днес старите хора и цялата им любов са обект на лъжи и измами. Хвърляли много пари през балконите? Значи, много обичат... А вечер, вместо на пейките пред несъществуващите къщи, те седят на дивана и въздишат с героите на „Малката булка“ и други подобни истории.
Опитваме да разкажем нещо на старите хора, да ги ободрим – но се оказва, че освен служебните си проблеми нямаме особено интереси истории. Къде е проблемът? Нали Бог ни обича? Откакто хората живеят в големите градове, автоматично ли се лишават от радост?
Не би трябвало да е така. Хората са създадени, за да живеят в общности. Проблемите на големия град понякога са нашата врата към възраждането им. Нуждата от детска градина създаде семейните кооперативи. Хора, които си имат доверие, се редуват да гледат малките си деца. В тази посока дори чуждите баба и дядо могат да се окажат добро място, където да изпратим детето си след училище.
Когато у някого срещнем сродни ценности, трябва да сме по-решителни да създаваме общност с него! Песента „Ако до всяко добро същество застане поне още едно...“ не е просто приятен припев. Ако напоследък новините са пълни с криминални хроники, от които на човек му иде да няма доверие на никого, трябва да помним, че новините се плащат и поръчват от рекламодателите. Саможивият човек няма с кого да се посъветва и става лесен обект на манипулации. От кредити, от покупка на ненужни стоки и лекарства … до нашите избори на изборите. Къде по-изгодно е на властниците ние да ги избираме „по картинка“, според думите им от екрана, а не по делата им.
В дневниците на Николай Хайтов може да се проследи едно особено общуване със старите хора. При все цялата му болка за обезлюдяващите села, за загиващите истински пастири и земеделци, Хайтов извлича живот и благословия от общуването с възрастните. Той е имал дарбата състрадателно и внимателно да ги слуша. От историите, които е чул се раждат прекрасни книги за любовта и ценностите, а също и филми като “Капитан Петко войвода“, „Мъжки времена“, „Румена войвода“ и други. От неговите дневници може да се прочете как животните обичали пастиря, който носел и топлел малките им в ризата си. И как ненавиждали следващия, който ги пасял с цигара и пръчка. Хайтов е пренесъл от разговорите си със старите хора не друго и не по-малко, а Сила! Сила за живот, Корен на самоличност. Помага за издаването на чужди книги и спомени, истории на градове и села, като с това смята, че прави изключително малко /спрямо огромния си архив/… но прави достатъчно да ни предаде вкуса, образа и аромата на българската душа от своето време.
А ние, чувстваме ли се стари? Сериали като „Сексът и градът“, любовниците и хапчетата, с които една от героините се опитва да задържи своята младост, са само смехотворни. Въпреки глобализацията българката е запазила едно особено достойнство и задълбоченост, та да не търси своята реализация толкова повърхностно. Но дори когато активно участваме в живота на своите деца и близки, ние понякога приемаме да се чувстваме стари. „От нас – само парите...“, „Ние на младите акъл вече не даваме…“ Това ли е истинската ни роля? А мъдростта на живота? Или не сме се опитали да го разберем, а само да оцелеем и да понатрупаме нещичко?
Отново Хайтов разказва за почитта, която навремето отдавали на старците. Най-напред, когато някой побелее и пусне брада, никой не оставал седнал, ако старецът мине по улицата. Освен това той описва голямата почит към такъв старец от дъщери и снахи. А ролята на такъв почтен човек, който не се е пропил или провалил, а е опазил семейството си, била да бъде съветник и помирител на рода си. И нищо по-малко. Затова и Хайтов възкликва: „Някога старите хора са управлявали света!“
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари