Постинг
19.07.2018 12:18 -
Умеем ли да скърбим?
Не зная дали сте забелязали, но в наши дни все по-често се срещаме с така нареченото „бездушие“. И ако ние го осъждаме и се възмущаваме от него, когато го проявяват държавните институции, когато се случи на нас да понесем скръб, ние често реагираме по същия начин. „Не искам да се натоварвам…“, „Вдигам кръвно и се притеснявам…“, „Сърцето ме боли, не мога да гледам това…“ са само някои от причините да не посещаваме своите немощни и болни роднини след определена възраст, да не искаме да заведем децата при старата къща на село или да отказваме да се ангажираме с „чужди“ каузи.
В някои западни страни все по-често се практикува кремирането, не само заради препълнените гробищни паркове, а и за да се съкратят до минимум погребалните обичаи и тъжните емоции, които ги съпровождат! Пак там някои ритуални агенции въведоха и нов стил: да се „празнуват“ разводите, вместо да бъдат повод за тъга, размисъл и поуки.
Вярно е, че в съвременния живот болестта, смъртта и скръбта не са така чест спътник, както е било само преди сто или двеста години и това е добрият плод на цивилизацията и достиженията на медицината. Но основният проблем да не можем да преработим скръбта са изменените ценности на човечеството. Търсенето на живот без страдание и състрадание, живот, единствено свързан с удоволствията, превръща хората в идеалните консуматори! Също така такъв живот ни отчуждава един от друг, за да не би да развалим своя комфорт, поемайки негативни емоции, въпроси и проблеми от другите.
Но какво се получава на практика? Както знаем от собствен опит, човек е „програмиран“ да скърби – при това също и за близките си, за милите си животни и за много други неща, които чувства „свои“. Също така човекът е „програмиран“ да намира решение и утеха. Удовлетворението от утехата е съществена част от нашите преживявания, и то не може да се замени със забавление и забрава.
Докато сме малки, утеха ни дават родителите. След това усещането за състрадателен и вездесъщ покровител отвежда мнозина от нас да търсят утеха от Твореца. И тия, които са опитали, имат неописуемото преживяване да я намират. Именно тези хора, които наричаме „силни“, всъщност по-скоро са пълноценни в своите емоции и преживявания. Както е казал и цар Соломон, по добре вместо в дом на веселие, да се влезе в дом на скръб, защото там има съкровища, които човек може да вложи в сърцето си… Когато човек често опитва истинските скърби и усеща истинските стойности, много по-лесно ще устои на дребни и глупави изкушения, страхове или суетни претенции какво ще каже някой за него. А за да се случва това често, ние не трябва да живеем затворени пред телевизора, където всичко завършва с хепиенд…
Много сериозен резултат от нашата неспособност да тъжим и да се утешаваме са депресиите. Усещането е за „стрес“, напрежение, липса на смисъл, които се опитваме да овладеем с хапчета, предизвикващи щастие. А може би ние наистина се притесняваме от нещо? Наистина не намираме по-дълбок и духовен смисъл в ежедневните си дейности?
Може би е много по-ценно да застанем с лице към проблема и да се запитаме: доколко този наш живот е отворен за другите? И също: доколко с нашия временен живот докосваме вечността, доколко се обучаваме да разбираме законите й?
Едно от най-прекрасните преживявания за човек е да осъзнае слабостта си и да повери своята скръб на Твореца. Освен че няма нечута молитва, в това смирение ние лесно и без болка ще загубим голямо количество излишна гордост, която ни пречи да се учим и да обичаме. Щом са ни дадени сълзи, както и смях, те могат да бъдат в баланс. При това, колкото по-широко общува с другите, човек действително се обучава да скърби за истински неща, а не за глупости… Особено е полезно това за младите хора. Не случайно в някои европейски страни е популярно младите преди университета една година да поработят като доброволци: да срещат нуждата и скръбта, и да подпомогнат живота.
Няма коментари