Търсете в новия блог: skybluefire.blogspot.bg


 Стоя на върха на електрическия стълб и гледам. Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене -дребничката снежинка с леденото сърчице и с белите рогчета.
Аз съм мъничка, но съм много видяла. И много, много зная.
Някога - отдавна, много отдавна - аз паднах като росна капка в една далечна страна, гдето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше мудна звезда.
- Какво е станало? - запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителят на човеците - рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко Дете с голи ръчички. Около главата Му веше светло. А очите Му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.
Много време бе минало от тая нощ. Много пъти ставах на пара. Падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърла на изворчетата, тичах из поточетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето. Това се случи на една планина. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок Човек им говореше:„Прощавайте на ближния си!"
„Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си!"
„Обичайте се един друг като братя!"
„Обичайте враговете си!" Аз виждах отгоре само къдрите на косата Му, а ми се искаше да Го видя в лицето. Защото никога не бях чувала таквиз думи. И когато извърна челото Си към небето, аз трепнах. Той беше Детето, което видях в кошарата. По очите Го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.
Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Идеше буря. Над главата си виждах голям кръст. Отстрани стоеше страж с изваден меч. А на кръста бе разпнат Човек. Хората Го бяха разпнали.
- Защо? - попитах глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата Му, аз Го видях: Той беше високият Мъж, Който поучаваше хората на планината. Очите Му бяха пълни със сълзи. Но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.
Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обикалях аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват един друг при подялба на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с кокосови орехи. Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, гдето расте лозата и пшеницата. Как се избиваха с куршуми и огън. Как палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз! И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се ненавиждат.
Да имах гърло на планинска буря, щях да им викна, та да потреперат:
- Послушайте Човека със сините очи!

Йордан СТУБЕЛ: