Така си говорим с ангела
по самотния път между
две мои възрасти:
Нищо нямам, казвам му.
Имаш, отвръща ми.

Така вървим двамата с ангела
по дългия път между мен
и надеждата.
Наоколо – чиста нощ,
а животът притихнал,
чака ме да се случа.

Така се прибираме с ангела
по щедрия път след една
твоя прегръдка:
Сега имам всичко, казвам му.
Нямаш, отвръща ми.

***
Да ме допуснеш в тишината си,
под белите просторни сводове
на скритата ти катедрала
и стъпките на пулса ти
безмълвно
да ме отвеждат към олтара,
където болката и радостта,
еднакво крехки,
са застинали в прегръдка,
камбаната на времето
да се люлее бавно -
все по-широко,
все по-близо
до тънката идея за звука -
така
да те допусна в тишината си.


Песен за малките неща

Благодаря ти, Боже, че тази земя
не е само от мрак или блясък.
Че денят тук започва не със взрив светлина,
а с копнежа на птичия крясък.

Че намерил си време да запалиш искри
от роса по онази латинка.
Че посял си в небето сияйни звезди,
а в тревата си скрил боровинки.
Че във малкото семе расте жадна мисъл
за дъбрави, от вятър събудени.
Че на Вселената тайния план си записал
върху тънки криле пеперудени.

Благодаря ти, че песен си дал на дъжда,
дом – на охлюва, хлад – на върбите.
Че на мрака космичната самота
си населил с гласа на щурците.
Че в мъглата на утрото диша далечност,
че е светло огнището зимно…
Че в студената нощ, в безразличната вечност
пазим думи за дом, смях и вино.
Че дори ако падна, и отвъд самотата
се изгубя, във бездните вслушан,
имам тънката, прашна пътечка, която
през огромния свят лъкатуши!

Че във синята сянка на краткия ден
необятни вълшебства си вписал…
И накрая – че тук си повикал и мен –
да им дам моя вяра и смисъл.

Урок по астрономия

Къде е Сириус ли?
Гледай
зад ъгъла на тази жълта къща
с олющена мазилка –
да, с балкончето,
където са прострени пелените.
Зад нея, малко по-наляво,
помежду счупената лампа, дето
се е подпрял пияният (жена му го напусна)
и кривото дърво, което
от миналата пролет нещо съхне –
да, там, направо гледай,
над оградата със некролога –
да, точно там е Сириус.

Песен за моето куче

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни....
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата…
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
…Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!

Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата…
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия…
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли – с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам…
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям – забързан, разсеян -
къс безразлична консерва…
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги…
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам – с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога…
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!

И излизам от там – развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж – аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш…”, обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе…”
…И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш…
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?…