Търсете в новия блог: skybluefire.blogspot.bg

ОЧИТЕ НА БАБА

Очите на баба до края останаха сини –
последни два стръка синчец в изоставена нива,
последен къс мирно небе над бразда като рана,
засята с вражда – да дели до девето коляно.

През лепкава кал, с излинели от пътя галошки,
тя дълго вървя – да поиска не помощ, а прошка.
Не рухна по пътя и Бог я видя от небето
с тояжка да крета на чужд и на свой към сърцето.

А ние стояхме и чакахме пътят да свърши
в браздата, погребала светлата мъдрост на мъртвите.
Но хлябът се спече, земята отказа да ражда
и с камък замери по нашата алчност и жажда.

И старият кладенец тихо затвори утроба –
изплака последната капка – последна отрова.
Иззидаха турски дувар, дето беше браздата –
отсам мама шета, оттатък остана родата.

А баба си тръгна с тояжка през черния синор
и даде на всички поравно – свещ, жито и вино.
Но нейното тайно богатство при мене остана –
син поглед – къс мирно небе над бразда като рана.

РОДИНА
 

Беше село като длан –

малко дъжд да ръсне,

знаех всяка капка там

на петте си пръста.

Два баира като гръд,

щръкнала в небето,

кратко детство – дълъг път...

Но това, което

ще ме върне у дома,

даже и умряла,

е на баба песента –

беше я посяла

на извивки, на цветя

измежду чемшира.

Цяла вечност до сега

чувам и разбирам:

оня дъжд ме чака там

и като запръска

само да протегна длан –

помни ме на пръсти.

Знае той – съвсем не е

паднал от небето.

И вали на цветове,

а пък в мене свети...

Заповядайте с мен и на една прекрасна екскурзия съвсем скоро: ОХРИД

десятка.

Много хубави и прочувствени стихове, влизат в душата и я преобръщат. Поздрави!!

Едни от най-хубавите стихове на Галена! Дълбоко-човешки и обични.

Възраст

Всичко светло оставих под двата баира.
Заприличах и аз на реката
и заслизах надолу... Вървях без да спирам
по надолнища – все непознати....

И така – по водата. Тя знаеше пътя.
Тя пред мен, аз – след нея изтекох.
Но не просто старях – все по нещо си скътвах –
гладко камъче, сламчица, цвете...

Насъбрах си родина за чудо и приказ –
в двете шепи я нося. И в пазва.
Не в чужбина – на оня свят даже да питат
от къде съм – това им показвам

малко камъче, цвете и няколко сламки –
бъркам в джоба – от там се подават
всички тези неща, все по пътя събрани –
да тежат, да винят и прощават.

Цял роман да напиша – не някакви рими.
Но вървя. И следи ще остават.
В три дрънкулки – светулки си скътвам родина,
пък дори и да нямам държава.

Адски ме кефи това:

ЖЕНИ ВАРЯТ РАКИЯ НА КАЗАНА

Напечено, невярно време стана –
мъжете мрат инфарктни и инсултни.
Жени варят ракия на казана
с надежда някой ден да бъдат чути –
сам Господ или втори ранг светия
едно око да хвърли в битието,
през църкви, синагоги и джамии,
през времето, назаем сякаш взето –
да дойде и да седне на софрата ,
където всъщност няма нищо ново.
Мъжете мрат със спомен за войната,
а уж е мирно, не дрънчат окови.
Вдовици и жени на гурбетчии –
едни за помен, други – да посрещат –
по тъмни доби майсторят ракии
и нощите припукват като пещи.
И все така – цедят се тънки капки –
последни новини, махленски клюки.
Жените чакат. Дъвчат сухи хапки.
Сами варят ракиите си люти.
Казанът ври. Като във ад. До дупка.
Изцежда им последната надежда.
Едва ли Господ ще припари тука -
нарочил ги е дяволът изглежда.
Но те кладат казана под носа му,
осъмнали ни живи, ни умрели.
И после тръгват, метнали на рамо
вината, че до тук са оцелели.