Животът ни е кръст. Проблясват гвоздеи.
Пропукана е на телата глината.
Очите се изпълват с глад за космос,
кръвта в сърцата ни не се побира.

Мълчим, за да не изречем проклятие.
Търпим, за да спасим каквото имаме.
Душите си пилеем уж на вятъра,
но някой ги прибира във всемира.

Когато разберем, ще бъде късно.
Сега не знаем, но сме пълни с време
прашинката любов да ни покръсти
и да покълне в нас доброто семе.

Телата ни се пукат помъдрели.
Узрява бавно нещо истинско.
Остава страшно малко до неделя,
за да узнаем - кръстът не е приказка.

 

КАПИТАНЕ, няма да те има
този бряг, за който често мислиш.
В себе си ти пак му се присмиваш,
после продължаваш да го искаш.

Има те единствено морето,
не разказва колко те обича.
Всичките жени са пясък летен
и през дланите-часовници изтичат.

Всичките ти песни са робини 
на Нептуновата неизбежност.
Нямаш вече, Капитане, име,
помниш, името ти беше речно.

Тъжен си. Солени гласове
все към най-дълбокото те викат.
Имаш само стръмното море,
равен бряг ще притежаваш Никога.