ТАКАВА КЪСНА ЕСЕН Е,
че стадото овце
се движи все по-плътно
след овчаря...


Пристъпва бавно Той...


И хълмите дори
изпитват тържество
на Искреност и Вяра...



ПЪТ
Чертае непосилен път
извивка по която идват
викачите на радостта...


Но, спуснали завеси тъмни,
душите ни дори не чуват
как Слънцето до изнемога
взривява пластове тъма...



ДЪРВАРЯТ
В излъсканото острие
на брадвата си се повтаря
докато горски Цар съзре...


Или с припламващо сърце
се влюби във Брезичка бяла...
и в слънчев свят се озове -
Поет, напомнящ ни дърваря..


КУЧЕШКА ИСТОРИЯ
Бавя се, мая се още в градината...
Жената, децата ми - тръгват си.
Кучката само припряно изчаква ме.
Лае по мен - по-бързо, по-бързо!


- Тръгвай си - казвам - стига ме лая.
Наду ми главата, ей, Богу!
Тръгва тя към децата ми, лае ги,
казва им сякаш - чакайте, моля ви!


Но пак при мене се връща, гледа ме
някак по кучешки преизумена...
(Боже, как може! Защо не тръгваш!
Другите - как така тръгват без тебе!)


Чуди се. Гледа ни в двете посоки.
Галопира напред, галопира назад.
И не може - пролайва фалцети високи -
да види в душата си нашия свят.


И не може, не й се побира в главата -
как така тръгваме ние на път,
неслети, без обич обилна в сърцата,
без кучешка обич по дивия рът!


ЖАЖДА
Ето, ето... Там е реката.
Виж върбите как тачат живота,
как загатват вълните на вятъра
и се гмуркат в голямата обич.


Виж и птиците. В синьото плуват.
Мълчаливи са днес от горещото.
Ти се вслушай в сърцата им... Чуваш ли
как жадуват те своята песен!


Виж дървото самотно в полето
как във своите клони напира
и докосва с ресници Небето
на душата си плодна и жива.


Виж и змията как се съблича
и пътува към хладното вече
на случайния камък, под който
ще открие пролука във вечното.


А и ние - кога сме пристигнали
под върбите с ятата безшумни!?
Че и Слънцето? Ето го - гмурка се
и се смее по детски в очите ни!



МАЛКИЯТ КРАДЕЦ
Сам се втурнах в горещото лято
към онази позната градина...
Сок наливаше слънчева праскова
и димяха листата и сини.


Метнах се горе между тънките клони.
Там едри Слънца се люлееха.
С лъчите им сочни ръцете ми голи
в сини пространства светлееха.


После ме грабна буйният Вихър...
Като Змей ме понесе нагоре,
гдето сърцето ми детско обстрелваше
с лумваща волност Простора.


Кой да ме знае! В чужда градина,
макар и до болка позната...
Страшният вик на Пазача премина
с гръм многолик през душата ми.


Скочих направо от свода небесен
право в прегръдката негова...
Той ме загледа в очите, потресен
сякаш от тайнствена гледка.


После у него цъфна усмивка
с някакво много далечно припомняне
в тази позната до болка градина,
слънчева, вечна и Божия!



ГАРДЕРОБЪТ
Жена ми пак разхвърля гардероба...
От стари дрехи се спасява.
Спасява тя и мен, но мога ли
ей тия дрехи да забравя,


които вече са ми тесни
като момчешките ми спомени...
Приличат дрехите на мисли,
забравени, недоизносени,


но имат място в любовта ми...
Облича се със тях момчето,
което още гони Вятъра
и вдига птиците в Небето!

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks