Постинг
26.01.2017 13:51 -
ВАЛЕРИ СТАНКОВ
... всичко имаше в тази любов –
малки бягства и дълги раздели,
бяхме сякаш на острова Гоф
два пингвина с нагръдници бели,
доверчиво пътиках след теб,
ти от мен все тъй тъжно странеше –
даже вестникът в градския РЕП
писа колко съм тромав и смешен,
като в скучен роман на Жалу,
по-несръчен от моите рими,
колко пъти ти вдигах иглу? –
да се скрием от дългите зими,
колко кръга извих над поле,
забранено за обичи в полет? –
и свистях с разжарени криле
в синеви, вкочанени за пролет,
тръгват вече ловците на лов! –
всяко бягство от тях е измама...
Всичко имаше в тази любов.
Само дето нас вече ни няма.
***
... когато нощем в старата гора
уплашените яребици креснат,
под клечорляк и борова кора
подпъхвам непрочетения вестник,
в кутийката ми с мокрия кибрит
аз винаги си кътам суха клечка –
и чист вървя в словесния си бит
по моята римувана пътечка,
след малко ще започне да дими,
а подир миг дори и ще запуши,
ако ви писне да сте сам-сами,
елате? – и ще станем двама души,
нима живеем, за да си мълчим,
отложили доброто си за после? –
и да люти в очите – струйка дим,
щом думата сърцето не докосне,
и кръстното ми тяло във снега
ще отпечата сетната ми ризка...
Сторете своето добро сега? –
че утре няма кой да го поиска.
малки бягства и дълги раздели,
бяхме сякаш на острова Гоф
два пингвина с нагръдници бели,
доверчиво пътиках след теб,
ти от мен все тъй тъжно странеше –
даже вестникът в градския РЕП
писа колко съм тромав и смешен,
като в скучен роман на Жалу,
по-несръчен от моите рими,
колко пъти ти вдигах иглу? –
да се скрием от дългите зими,
колко кръга извих над поле,
забранено за обичи в полет? –
и свистях с разжарени криле
в синеви, вкочанени за пролет,
тръгват вече ловците на лов! –
всяко бягство от тях е измама...
Всичко имаше в тази любов.
Само дето нас вече ни няма.
***
... когато нощем в старата гора
уплашените яребици креснат,
под клечорляк и борова кора
подпъхвам непрочетения вестник,
в кутийката ми с мокрия кибрит
аз винаги си кътам суха клечка –
и чист вървя в словесния си бит
по моята римувана пътечка,
след малко ще започне да дими,
а подир миг дори и ще запуши,
ако ви писне да сте сам-сами,
елате? – и ще станем двама души,
нима живеем, за да си мълчим,
отложили доброто си за после? –
и да люти в очите – струйка дим,
щом думата сърцето не докосне,
и кръстното ми тяло във снега
ще отпечата сетната ми ризка...
Сторете своето добро сега? –
че утре няма кой да го поиска.
Няма коментари