От пеперудени крила по-нежни,
по-топли от прегръдката на влюбени,
по-чисти от водата ненапита,
по-меки и от майчина милувка -
такива думи търся и събирам.
Такива думи само са ми нужни.
Че твоята душа, която щедро
търкулваш денем по света огромен,
с добро и със любов да го нахраниш,
при мене се завръща всяка вечер
като кълбо настръхнало, наежено
от хорските злини, тъги и болки.
Душата ти с душата си поемам.
И моята кърви...Но търпеливо
със нежни, с топли, с чисти, с меки думи
един след друг бодлите ти отбожда.
Че утре заран пак светът ще чака
с любов и със добро да го нахраниш...
А утре вечер... Страшна въртележка!...
Дали ще дойде оня миг, във който
светът ще се насити и за мене
троха добро и обич ще остави?...
Не знам. Но чакам...
Казвам се Надежда.
 

 Не заваля дъждът. Нататък сви.
Тежи в гърдите летен лепкав въздух.
И виснат аромати на треви.
И слънцето жълтее като зъл дух.
А трупаха се облаци над нас.
А светкаше и тряскаше отгоре.
И чакахме дъжда с такава страст,
с каквато чака свобода затворник.
Да рукне върху нас. Да охлади
телата ни, душите ни горещи...
Да разтопи във нашите гърди
онуй тежащо и душащо нещо...
И после със окъпани очи,
с окъпани души да се докоснем,
за да усетим, както си мълчим,
че щастието е безумно просто.
Един дошъл съвсем навреме дъжд.
Целебен дъжд, в душите ни се втурнал,
във тях за да измие изведнъж
праха на сухите житейски бури.
...Отмина ни, отмина ни дъждът.
Останахме - задъхани и потни -
излъгани за кой ли вече път,
че нещо ще се случи във живота.
 

 Аз върнах човека от нашия праг.
А беше самотник. А беше бедняк.
Не ми се посвидиха вино и хляб,
ни дума любезна. Веднъж ли пилях
и вино, и хляб, и любезни слова
за хора и сити, и зли при това...
Реших да оставя във късния час
броени минути за нас си, за нас.
Говорили с чужди до този момент,
да чуя аз - тебе, да чуеш ти - мен.
Да смъкнем товара от нашия гръб.
Ти - моите грижи, аз - твоята скръб.
И върнах човека. Ти каза: Защо?
Изтичах обратно. Изчезнал бе той.
Отишъл си беше, но чувствах - край нас
витае невидим, витае безглас
в един неизречен твой укор, в една
без думи призната от мене вина.
И стана товарът ни вместо по-лек,
по-тежък с един непочетен човек...


Надежда Захариева