Нетленността… нетленността…
Да вярвам ли,
че непременно тленното умира?
Предчувствие за бащинство, прастаро,
Не си ли ти начало на Всемира?
А онзи смътен усет, че се слива
в умората с тревата и небето…
Не е ли тази участ най-щастливата
награда за човека в битието.
Умората! Като рибарска мрежа,
пресяла толкова, за шепа само!
Умората! И порив, и надежда.
И радостта, че нещо ще остане.
Рибарю, хвърляй мрежата, пресявай
морето
           и небето,
                          и земята!
Онази златна рибка не оставяй -
тя винаги на дъното се мята.
Замахнеш ли, върти се колелото…
Сам ахнеш ли, върти се колелото…
Заплачеш ли, върти се колелото…
И мели хляба сладък на живота.
И между двата камъка разбираш,
че не умираш,
докато се взираш…

... 


МАГМА

Какво си ти: копитата на огъня,
които нямат своята опора?
Рога, които вече и не помнят
къде е светлото, къде е горе?

Дали си раната, която иска
най-после с устни да я духне вятър?
Или сърце, което още стиска
на онзи първи огън добротата?

Лале, което коренчета пуска
и прави пукнатини във скалите?
Или юмрукът, който ни раздрусва
върху зелената си ръкавица?

Заключена,
притисната,
нагрята,
навярно само вик си: “Накъде?”

О, огнена къделя, от която
вулканът планина ще изпреде!

...
 

* * *

Ще оглушея тук от тишина -
не чувам ни земята, ни небето,
а гледам все зелената стена,
която сътворява битието.

А тя расте и вдига своя храм,
неръкотворна и неповторима.
Камбаната на детството е там,
и толкова камбани още има…

Но те мълчаха, ето досега
(защото са навярно много стари),
дорде сърцето, тежко от тъга,

не се задвижи и не ги удари…

... 

* * *

Стоя като троха сред мъх и лишей
върху безкрайна каменна брада.
Под мене някой затаено диша,
говори и звъни…
                           Не е вода.
А по наклона камъните пеят
с отключени нечути гласове:
и ягоди от тази песен зреят
и див козел по мрамора кове,
в планинско езеро пъстърва скача,
и спи лавина и шепти насън,
и бор ранен със тежки сълзи плаче
и сълзите му имат златен звън.-
Чудесни звуци, в мене останете!
За първи път ли чух
                              поток такъв?
О, стихове,
не сте ли гласовете
от скрития поток на мойта кръв!

Атанас Звездинов