На Радослав Ранчин

Вървях под пладнешкото слънце
в простора - бивал и небивал,
издигнало се три копрали
над изкласила крехка ръж
и леко стъпвах по гръбнака
на Осогово - тъмен бивол,
пиян от ласката на вятър,
от шеметната шир и длъж.

И свирех си с уста след сянка
на бяло облаче. И мъка,
и тръпка радостна усещах
сред непокорната трева.
Между небето и земята
люлееше се бавно стръка
на моята съдба, споена
от хвойнов дъх и синева.

Овчари с прости ямурлуци
посрещаха ме с хляб и чесън
и с прясно сирене. Висяха
торбите им на дъбов ствол.
Гърбът на планината беше
от пролетния вятър сресан
и ме затваряше в кръга си
безмълвния висок сокол.

Под мене - там, в седловината
с дъх на божур и на череши,
бе Трекляно. Сърцето трепна,
от сладка болка премаля:
видях в узрелите градини
как мама ален плод береше
и как усмивката й кротка
докосва урви и поля.

Без гръм от гръмотевичните тъпани
той минал тук, валял като насън.
А ние сме лежали като къпани,
унесени от кроткия му звън.
Докоснал с дъх от свежест и ухание
горещите ни бронзови чела
и дал на сънищата упование
и на надеждите ни дал крила.
Когато вече бавно са утихвали
в нощта капчуците околовръст,
безмълвните ни устни се усмихвали,
набъбнали като родилна пръст.

СЛЕД ДЪЖДОВНАТА НОЩ

Цяла нощ дъждът валя над Видин.
Спря. И от далечните поля
утрото със блясък керемиден
с покривите на града се сля.

Всичко пламна в алена окраска:
улици, дървета и лица.
Бяла чайка весело изкряска,
по брега завикаха деца.

Гълъбите кацаха щастливи.
Кой ли можеше да различи
под лъчите топли и игриви
техните от нашите очи?

Всички бяха пълни с много нежност,
с много кротост, с много чистота
и с една естествена прилежност
крачеха с усмивка в утринта.

Христо Черняев