.. човек да не разделя! Почти всеки знае това слово от Божията благословия към новобрачните. То бе първото което се надигна в сърцето ми, когато прочетох дневниците на София Толстая.

 За София Толстая не знаех нищо, освен че е „свадливата жена, от която Лев Толстой избягал на 82 години, търсейки спокойствие при последователите на своето учение”. (Навремето ни учеха дори да сме горди, че е бягал към България, но за жалост починал по пътя. И се чудех как такъв умен човек се е оженил за глупава жена.)

 Нещата, разбира се, се оказаха много по-сложни...

 В защита на София Толстая застана най-напред нейната пределна и подробна искреност, нейното огромно трудолюбие и постоянство в грижите за семейството и съпруга й,

в нейна защита застана собственото ми женско сърце, което разбира колко е естествено постоянно да се притесняваш „обича ли те” любимият и да тълкуваш настроенията му по-глобално отколкото трябва,

в нейна защита застава и .... християнинът Лев Толстой в своята крайна и остра повест „Кройцерова соната” - наричана от съвременниците им автобиографична, въпреки мърморенията на София.

 А кой е срещу нея? Част от приятелите/последователите на съпруга й. Един от които изрича на Толстой и пред нея (други само му го пишат в писма), че „ако той има такава жена би се гръмнал или би избягал в Америка”.

С този същият, г-н Чертков, София Толстая се опитва да примири душата си и заради мъжа си да понесе неговите посещения у дома, да понесе факта че съпругът й иска да общува с него по цели дни, факта че по едно време Толстой му поверява дневниците си, които вече не й позволява да чете.

Тя може и да си го е „заслужила”, но че я е боляло, и как я е боляло! - не се съмнявам. Затова жертвата й все пак да го търпи, за мен е огромна.

 Това, което до голяма степен измъчва жена му - че Лев Толстой е християнин, желаещ буквалистично да живее според своята вяра,

е и същото, което му дава сили да я обича, да й е верен в 48 години брак и да й прощава истериите и крайностите „не до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем”.

 Къде намира сили Толстой? Без да чета неговите дневници ми стигаше да прочета „Кройцерова соната”.

В нея той много остро описва начина,  по който се женят хората в неговото „графско” общество... развратът в който законно и оправдано от лекари и родители живеят младите мъже, и от друга страна невинността, неведението и празната суета в която се възпитават докато „си хванат жених” младите момичета.

Та той намира сили да разбира и прощава именно виждайки и своята вина, като мъж, и вината на обществото, възпитало и двамата... а също и безделието характерно за имотните хора, което ги кара да влагат сили в какви ли не страсти, вместо в градивен труд.

 Когато в началото на щастливия брак (на Толстой или на героите от книгите му) тялото получава всичко желано, съвсем скоро душата започва да крещи че това не й стига

и се стига до раздори и обидни конфликти, от които двамата понякога се чувстват плашещо чужди - и вероятно ако не живееха в своето време, Лев и София щяха да се разведат още в началото.

Но те раждат 13 деца, и поне Толстой не дава повод на жена си да мисли, че обича друга. Други... е имал преди брака им и той в изблик на искреност дава на мъничката си 18 годишна съпруга да прочете неговите изповеди за целия му живот до 34 годишна възраст, което тя едва понася освен с ужас и отвращение.

После посвиква, но винаги му изтъква старите прегрешения, когато му е сърдита. И преписва тези стари дневници за да останели за назидание на потомствата, че мъжът й не е бил  идеален (за което той едва ли претендира)..

 Дали тя му е вярна - само в редки моменти се утешава че е обичана и ценена от други мъже, но това се случва само в душата й, макар че от желание да се вижда с втория от тях тя предизвиква укори, ревност и болка у мъжа и децата си, и приказки в обществото. За щастие той е чист човек, композитор, който сам се отдръпва в своето творчество.

 Това, което липсва на София в лицето на нейния мъж, е „приятел” - по думите й тя е видяла в своя съпруг страст и топлота в любовта, и то до много късни години, видяла е и строг съдия или учител, но никога - приятел.

За жалост, както пише и Толстой в „Кройцерова соната” способността за това приятелство и искрено опознаване преди брака е доста ограничена в обществото им, а и от младежките страсти.

А след това, когато се установи, душите не вървят в една посока, защото ценностите и разбиранията реално не са еднакви, а заедно ги държат предимно страстта и отговорността пред Бог и пред общите деца - е трудно.  (нищо че иначе и двамата са много образовани, четящи, музиканти, руснаци, християни)

 Особено като говорим за два силни характера, като техните. В които нито единият нито другият не се съгласява да бъде „претопен”... нищо, че София постоянно говори, че се е чувствала пожертвана, вливайки се в живота на съпруга си. Именно отвътре тя никога не се съгласява на тази „жертва” и не престава да бъде себе си.

 .. Сигурно не е било лесно още от самото начало да знаеш, че си съпруга на най-великия за времето си руски писател, жив класик, при който се стичат хора за разговор и съвет от цяла Европа - и всъщото време неговото величие да се изразява

в упоритото му съблюдаване на  вегетарианска диета (въпреки че това дразни болните му стомах и черен дроб) - и на София й се къса сърцето какво да му готвят,

в това, че не е искал да държи слуги когато може сам да си обработва земята, оре, сее, разболява се и оздравява непрекъснато, а жена му си гледа къщата и до голяма степен сама да преподава на децата...

в липсата на лукс,

в отказа от права върху книгите му - според него, за да принадлежат на народа, а според жена му - от тщеславие... и най-вече за голямо нейно огорчение, че не може да ползва средствата от тях, за да подпомага финансово собствените им девет пораснали деца.

 Според нея съпругът й учи хората на добро и е добър с всички външни, само нея не разбира и не я подкрепя в грижите за семейството, която я води до тежки нервни изстъпления и груби думи и постъпки

от друга страна - децата явно усещат грижа от баща си, защото в повечето събития София разказва как застават на негова страна - на този, който ги е „лишил” от особени богатства, този който от малки ги водел по болници и приюти да видят как живеят крайно страдащите - и някои от тях наистина посвещават живота си на грижи за ближните.

 Според нея той не се занимава с възпитанието на децата, и не трепери достатъчно за здравето им,

според него - нейното треперене е свързано с недостатъчно упование на Бога и прекалено уповаване на светските средства, на светската мъдрост и информация, и безкрайни страхове приемани от всекиго - като всеки признак на болест и неудача предварително се раздува до най-лошия си възможен завършек.

(За жалост това се потвърждава от нейните, а не от неговите дневници. След поредните й думи как някой близък е толкова зле и болен, че си отива, или как нечий семеен живот се разпада - след известно време от дневника се вижда, че хората отново са здрави и животът им върви нелошо.)

 И пак - огромен път извървява тя, за да се съ-образи донякъде със своя съпруг! Много пъти си личи какъв голям стремеж към промяна, а не към самодоволство, събужда той у нея,

независимо че тя изпитва към него силно чувство за снизходително притежание, и самочувствие че е стопанката на целия този дом и имения (тя наистина е иконом, секретар, счетоводител и всичко),

независимо че тя нерядко спори и му се противи, включително и пред гостите им,

има много моменти, в които тя търси и моли от Бога промяна за душата си, и всъщност най-хубавото е, че я търси от Бога!, а не «за да угоди на мъжа си»

макар че може и точно той да е станал  причина с думите или примера си в този дом никога да не се забравя за Бог.

 Изискванията на Толстой сигурно са изключително крайни за онова време. Той е едновременно благ, но и много твърд в убежденията си. От самото начало съпругата му установява че няма да може да го контролира - при все, че той е влюбен в нея и не иска друга жена. От самото начало тя е изненадана, че няма всяка негова мисъл да й принадлежи и да й бъде известна...

 Постепенното духовно развитие на Толстой (не се наемам да твърдя, че го познавам - за това не стигат само «Война и мир» и «Възкресение») е свързано с постоянни опити да го въплъти в живота си,

което в онова общество си е революция, плашеща или вдъхновяваща богатите,

и директно прехранваща голяма част от бедните и гладните с връщане на земи, или изграждане на трапезарии.. в което и София Толстая като един добър мениджър е ангажирана - с известно мърморене от нейна страна, но и видима гордост, че участва в нещо хубаво за страдащите хора, към които тя винаги е силно чувствителна: За нея никога няма значение дали е починало детето на някой пиян бедняк от селото или епидемия е отнесла за една седмица три деца на високопоставена дама в Москва, с която се срещнала в банята - тя плаче еднакво силно и не може да се успокои със дни.

 Между другото, като споменах нейните спорове, аз считам че те са били благословия за Лев Толстой, защото когато претендираш че си «водач на слепите» ти наистина трябва да си видял нещата от много гледни точки, и «здравият земен поглед» на жена му е първият пробен камък на всяка поредна философска мисъл на Толстой.

А тя, макар че с години преписва всеотдайно хиляди страници от неговите книги и съчинения, от което почти ослепява, не си мълчи когато с нещо не е съгласна, и защо именно не е съгласна - както относно правдивостта на художествените му книги, така и относно ползата от философските статии.

 Има например момент, когато тя, виждайки че той отрича някои изглеждащи му фалшиви църковни ритуали, му казва,

че поне децата и народът имат нужда от Форма, в която да изразят почитта си към Бога. Имат нужда от храм. Имат нужда от свещеник, от водителство. Защото да отнемеш нещо, без да го запълниш с друго, е опасно.

В тази връзка, най-младата дъщеря тийнейджърка Александра изведнъж отказва да ходи на църква, и се оправдава, че и баща й не ходи. Тогава София Толстая й се кара и изтъква, че баща й дълго и всеотдайно е ходил на църква преди да реши защо сега не иска да ходи, и е изминал огромен духовен път - с който нейният мързел няма нищо общо. След това праща Александра при баща й да се произнесе, и той казва: «Слушай каквото казва майка ти».

 Друг особен момент е как, въпреки че повечето съвременници се подсмихват че «Кройцерова соната» изобличава лично нея, София Толстая (донякъде и от финансов интерес) се бори с властите именно за издаването на забранения том съчинения, където е включена тази повест, стига и до императора където едва не припада от вълнение, но се справя, и е горда с това че трогва сърцето му и обръща нещата. А книгата явно е забранена заради изключително острата критика на тогавашното общество.

 Интересна ми бе поредността на произведенията на Толстой. Той е прописал много рано, и толкова добре, че началниците в армията са били предупредени когато е на фронта, да пазят живота му защото такъв писател е богатство за Русия!

«Война и мир» за моята логика прилягаше на човек живял 80, а не 30-40 години. Прочетох я на 23 години, (брат ми, който уж книги не четеше - също!, на 21 години) и бях потресена колко може да ти се вмили такъв обемен том.

Книгата е пълна с огромна любов и детайлно разбиране към всеки човек - мъж, жена, беден и богат, любов към Бога, и любов към Русия. След като я написва, за Толстой се отварят много врати - които той явно използва, за да почне не само да милва, но и да реже руското общество.

 Той си позволява да преосмисля пуснали дълбок корен погрешни разбирания - в романа «Възкресение» например прави на пух и прах съдебната система, която със своята бюрокрация «умива съвестите» на мнозина, за да не вникват в отделните специфични проблеми на изтърпяващите наказание.

А също и обратно - в книгите си «изпира» в извечната Божия чистота новите модни тенденции и директно отхвърля някои от тях. Държи на верността, любовта, простотата.

 (Много мои приятели смятат, че да прочета такава дебела книга е просто повод за респект, а не знаят колко от все пак добрите неща които пазя в себе си се дължат на огромната искреност на Толстой и героите му да стоят пред Бога в слабост и едновеременно желание за святост! Когато усетя, че спирам да бъда добра и състрадателна, аз сама започвам да чета книги като неговите. Или като на Толкин.. )

 ... След критичните книги и статии постепенно вратите на благоволението на властта започват да се затварят за Толстой, ала и жадните за промяна и светлина хора започват да се стичат към него все повече.

 ... На емоционалната София Толстая е съдено да не изпита ревност към съпернички, а към последователите на Толстой, част от които тя вижда не като бедни интелигенти, а като хрантутници и хора без посока (което понякога сигурно е било и вярно), които постоянно се мъкнат и живеят в дома им.

Тя не ревнува от възрастната толстоистка Маря Александровна, която от почит дори си е окачила портрет на мъжа й на стената, живее бедно и посветено на ближните в съседство с тяхното имение... Когато къщата на тази жена изгаря, София Толстая мълчаливо я прибира в тяхна постройка, отново лично й шие дрехи, и й събира имущество.

 

Когато един от остаряващите руски писатели гостува в тяхното семейство, София Толстая записва впечатления за неговото благо отношение към всички, и как казал на мъжа й: «Лев Николаевич, колко хубаво сте направили, че сте се оженили за жена си»...

 Тази благост може би е най-доброто, като разбиране за Божия пръст във всеки един брак,

и ако «приятелите» на Толстой бяха помогнали на търпението, а не на нетърпението към жена му - вероятно той нямаше да умре далеч от дома, а нея да държат заключена пред къщата където той си отива, за да не успее лично да се прости с мъжа си!

 ... Ако София Толстая е имала «да плаща» за своя инат, желание за контрол, и постоянната нагласа на «потърпевша» с която е пропит животът и всичките й преживявания, вероятно в този горчив последен момент тя си е платила.

Но според мен недостатъчното щастие в живота й, недостатъчната благодарност за това, което има, е било нейно наказание, за да се налага да плаща и друго - публично, горчиво и унизително. Когато разбира че мъжът й най-накрая е изпълнил заканата да я напусне, тя пък изпълнява отдавнашната ис идея да се самоубие и опитва да се удави - но когато се свестява, пак решава че иска до последно да е с него и тръгва на път до малката гаричка където той умира от пневмония.

Според мен при всичките им спорове тя е чувствала че именно той си я обича и е нейното прибежище. За другите е било по-лесно да кажат, че тя е «лоша» и да я оставят, образно казано, да сърба каквото е дробила. Никой друг не е обещавал пред Бога, че ще я обича цял живот и ще е до нея. Само съпругът й. А той не е говорил пред Бога празни думи.

 Попаднах на къса статия от руската писателка Зинаида Гипиус, тяхна съвременничка и лична позната, и тя има изключително интересна позиция - че самите толстоисти са измъчили последните години на Толстой, изсиквайки от него крайни дела, и отделяне от семейството му.

Докато той самият е писал, че може да следваш Христос без да променяш начина си на живот (в случая - граф, баща, семеен), а променяйки се отвътре.

Иначе острата по език Зинаида Гипиус не може и не желае да «вменява вина» на някого от съпрузите за този бурен живот.  Срещайки «последователя на Толстой» г-н Чертков, тя го нарича ходещ мъртвец, носител на мъртва философия - и го отдалечава от кръга хора, с които общува.

 Докато живите, Лев и София Толстая, до последно и двамата твърдят, че се обичат.

* * *

papazovacopywrite.alle.bg

 

 

 

 

 

 

още в началото на брака им Толстой я закача, че пише в дневника винаги когато е кисела. Наистина, в други нейни бележки, които тя е писала по повод негови произведения и преживявания /от отговорност пред поколенията/, си личи много любов ми и радост в дома им - съответно дневниците не са реалността на нейния живот, а само по-тъжната реалност.
Повечето жени май сме така - когато ни е щастливо, не пишем.