От високите кули на крепостта се виждали селцата наоколо, чиито трудолюбиви стопани често оставяли ралата и грабвали мечовете, за да защитят своите домове – скитнически племена налитали ту от север, ту от юг, и опостушавали всичко.

Докато боляринът бил млад, врагът трудно навлизал във владенията му. Но той остарял, десницата му вече не била толкова силна, очите му отслабнали. А враг отново нападнал земите му. Един ден той извикал Добромир и му казал:

- Синко, аз съм стар и не мога да поведа хората. Вземи меча, оседлай коня и застани начело на войската!

Облякъл Добромир бойните си доспехи, прибрал буйната си коса под шлема и повел воините. Врагът бил силен и многоброен, но победили отрядите на Добромир, защото зад тях стоели домовете им, децата им, родната им земя, която ги хранела.

В тази битка младият предводител бил ранен – вража стрела го улучила и той ослепял.

Разпратил тогава старият болярин вест по всички краища на земите си: „Който върне очите на сина ми, ще бъде възнаграден богато!”

Тръгнали билкари и знахари, опитвали с това, опитвали с онова – нищо не помагало!

Долу, в селцето до крепостта, живеела девойка на име Деница. Докато болярката била жива, майката на Деница често идвала в крепостта. Тя била голяма песнопойка и везала такива хубави шевици, че господарката често я викала да й попее и да й разкраси някоя дреха. И под нейните пръсти, като в момина градина, се появявали шибои и здравец, детелина и маргарити. След като починала майката на Добромир, Деница и майка й престанали да идват в крепостта. Тогава Добромир направил своя пътека към дома на момичето. Когато бързал надолу към селцето, той си представял девойката в тежка златовезана дреха, мислел как ще краси замъка му и как не ще има по-хубава болярка от нея.

Щом узнала за нещастието на Добромир, Деница се преселила при ранения болярин, за да го гледа.

Когато се видяло, че никой не може да му помогне, тя сама решила да потърси лек. Помолила Добромир да я пусне за три дни до селото. Отначало той не се съгласил, но тя толкова настоявала, че накрая склонил.

- Върви, но гледай скоро да се върнеш.

- На четвъртата сутрин ще бъда тук.

Тръгнала Деница, но не се върнала в селото, а отишла при Биляна – старата билкарка, която лекувала хората с отвара от планински треви. Когато влязла в къщичката й, сгушена между два високи бука, Биляна подреждала снопчета билки и от тях се разнасял аромат на прясно окосена ливада.

- Какво те води насам, дъще?

- Търся лек за Добромир, бабо. Ако не оздравее, ще загине земята ни! Нападне ли ни враг, няма кой да поведе войската!

- Моите билки не ще му помогнат.

- А кой може?

- Само човек, който го обича.

- Аз го обичам! – свенливо казала девойката и навела глава.

- Обичаш го, но дали обичта ти е достатъчно силна?

- Силна е!

- Знаеш ли старата самотна ела под върха на планината? Тази с прекършения връх?

- Знам я.

- Там, под нейните корени блика изворче. Изкачи се до него, напълни една стомна с вода и я донеси. Дай му да пие, измий лицето му и ако обичта ти е силна, очите му отново ще прогледнат.

Деница я погледнала изненадано.

- Но това изворче не е лековито!

- Послушай ме, момиче, и няма да сбъркаш! – казала бавно, като наблягала на всяка дума, Биляна.

- Само това ли? Ей го върха!

- Близо е, но лесно няма да стигнеш дотам.

- Пътят не е страшен. Неведнъж сме го минавали с младия болярин.

- Лек е бил, защото сте били двама. Сега ще е тежък. С теб ще бъдат ужасът, че страната ни може да загине, и страхът за любимия човек. Ще ти помага само твоята обич и ако тя не е достатъчно силна, няма да успееш!

- Ще успея! – хванала я за ръката Деница.

- Преди да тръгнеш, трябва да знаеш още нещо. – възпряла я билкарката. – Ако боляринът прогледне, ти ще ослепееш!

- Нищо!

- Той може да те забрави!

- Хората и земята няма да ме забравят!

- Добре, дъще. Вземи тази стомна и върви.

Отначало пътят през планината бил лек. Но скоро страхът споходил Деница. Тя все повече забавяла крачка, губела вяра в силите си. Седнала на един камък и заплакала. Тогава усетила, че някой я доксва по рамото. Вдигнала глава и видяла до себе си красива висока девойка – със сини очи и руса коса, с везана риза и син сукман.

- Коя си ти? – попитала я учудено Деница.

- Аз съм твоята Обич. Дойдох да ти помогна.

- Не можеш да ми помогнеш! – тихо казала Деница.

- А какво ще стане с хората, със земята ни, ако боляринът не оздравее? Стани, трябва да вървим! Аз ще бъда с теб до края!

И тръгнали двете девойки – Обичта и Деница. Когато Деница искала да седне и да почине, Обичта й разказвала за любовта между хората, как те заради нея вършели чудеса, и двете отново тръгвали.

Краката на Деница се изранили, дрехите й се изпокъсали, косата й останала по тръните, лицето й повехнало.

Едва на втория ден стигнали до извора. Деница напълнила стомната и веднага тръгнали обратно. Дори нямала време да се наплиска с вода, за да прогони умората, защото се страхувала да не закъснее.

Пътян надолу бил още по-тежък. Камъните ги препъвали, храсталаците ги шибали по лицата. Вече минавал третият ден, а те били на половината път…

С последни сили се добрали до крепостта. Всички спели. Само горе, на кулата, стоял часови. Деница го повикала.

- Коя си ти? Какво искаш по това време?

- Аз съм Деница. Нося лек за болярина!

- Почакай, ей сега ще спуснем моста.

По стената затичали хора, заскриптели макари, задрънчали вериги и мостът легнал над реката.

Деница изтичала по него.

- Бързай, дъще – подканиля един стар воин. – Бързай, тебе чакат!

Деница се спуснала към покоите на Добромир. Досетила се за своята спътница, огледала се, но нея вече я нямало.

Девойката влязла в стаята. Добромир лежал на леглото, а до него стоял старият болярин.

- Ела, дъще! – обърнал се той.

Деница приближила до леглото.

- Донесох ти лековита вода, Добромире. От извора в планината. Нали го знаеш, под корените на старата ела?

- Зная го.

- Пийни малко, за да ти олекне. – Уморена и развълнувана девойката опряла стомната до устните му. От първата глътка му станало по-леко, от втората седнал в леглото, и от третата станал. Деница измила очите му, и той прогледнал.

Със светнали очи той огледал стаята, прегърнал баща си, който не можел да каже дума от радост. След това Добромир направил крачка към девойката, но стъписан се спрял.

- Защо си така изранена, Денице? Защо са разкъсани дрехите ти? Защо са такива косите ти?..

- Всичко остана в планината! – Тя протегнала ръце към него, но така си и останала.

- Защо стана толкова тъмно? – попитала Деница и го потърсила с невиждащи очи.

В това време вратата се хлопнала и влязла Биляна. Поклонила се, обърнала се към младия мъж и казала:

- Болярино, тя ослепя заради тебе. Вземи стомната и с твоята ръка й дай да пие! Сетне измий лицето и косите й, напръскай дрехите й, ако искаш да прогледне!

Направил той каквото казала билкарката, но Деница не прогледнала. Косата й не пораснала, лицето й останало повехнало. Хубостта й не се върнала.

Тогава Биляна хванала девойката за ръка и я повела навън. На вратата се спряла и се обърнала:

- Не ти достигна обич, болярино!

/Райна Николова/