Отново слушам песни по радиото... за “той” и “тя”, както си му е редът... Питала съм се защо най-често днес пеем за това, щом в недалечното минало много песни са се пяли за родители и  роднини, за герои, за робство и радост, за Родината, красотата и за Бога ... Може би не “модата”, а болката на нашето време е там? В Раздялата.

Замислям се, защо е предвидено в брачния обет да се изрича “докато смъртта ни раздели”. Може би за да запомним, че нищо друго не трябва да ни разделя? Не е тайна, че земното семейство е образ на Небесното семейство: Бог, венчан за благочестивото човечество, в образа на Църквата. А всеки от нас, дори и най-слабо вярващия, претендира за Вярност от Божия страна. Претендираме за Постоянство.

Сигурно звучи просто, но простите неща обикновено са точни и ни вадят от оплетените душевни ситуации. Ако се обвържем с Вярност, ние ставаме Защитени. Нашата собствена нагласа ни пази от постоянно разрушаване на Обиталището, наречено “семейство” и започване от нулата. Да, когато имаме деца, това се разбира по-лесно. Но и без деца, травмата е налице.

Ще каже някой, каква е разликата, ако партньорът ти почине, нали пак започваш от нулата.

От една страна, е така, но от друга, когато съпругът почине, я няма раната от съзнателното напускане. Тя е жестока, объркваща, обвиняваща или самообвиняваща се, цинична или иронична, тайна или явна ... не зная случай обаче да я няма!

Раната е свързана с разрушаването на завета.

Древният човек се е старал да въплъщава небесните образи на Земята – в строежа на първите си съдове, дрехи, храмове и градове.

Днешният човек без да осъзнава, разрушава земните образи, и така губи връзката с Небето. И после, “опарен”, огорчен, наранен и отчаян, днешният човек губи вярата, че има нещо трайно и вечно. Дори много по-дребни неща, като некачествените стоки и обувките за един сезон ни настройват да приемаме “трайното” като ненормално и скучно... а какво прави пренебрегването и отхвърлянето на Любовта?

В посладните години започвам все повече да мисля, че не Любовта, а Верността е основният белег на семейството. Ако при всяко доскучаване и омръзване, ние “сменяхме средата”, къде е Верността? Да, верността не е на почит, откакто бе оплюта като “безсмислени окови”, наложени от религиозната върхушка. Но за съжаление, откакто религиозната и политическата върхушка не се занимава с нашата вярност, и в обществото уж всякакви конфигурации са позволени ... душите на хората не спират да кървят заради невярност и измяна. Дори в чалгата, “последната отрепка” на музикалното изкуство, тия истини се изричат почти във всяка песен. Защото природата на душата е такава. Тя търси вярност. Дори ако изнудва, съблазнява, неправедно воюва за нея, пак я търси!

Верността е твърдата земя, на която строиш дом и бъдеще. Верността трябва да бъде като Истината, на която винаги можеш да се опреш. Като дете на своята епоха, аз понякога не съм вярвала дори на Верността в приятелството. Особено ако е с мъж. Нещо в мен винаги е нащрек, че топлотата ми ще бъде използвана, докато е нужна, и после “ще омръзна”.

Ако не мога да кажа че Любовта винаги е избор (любовта към ближните - да, но не и любовта между мъжа и жената) ... мисля, че Верността определено е наш избор. И ако в брачния обет ни питат нещо, то не е дали се обичаме в момента. Питат ни дали искаме да бъдем заедно, да бъдем верни, и ако искаме това – Бог го благославя. Ангелите идват, за да ни помогнат да опазим това сериозно и важно обещание. От Небето на Земята слиза образ и се основава Обиталище.

Ако нямаме това разбиране, може би и ние самите от криворазбрано благородство лесно ще “освободим” този, с когото сме обвързани! Особено в наши дни. Ако ни се стори че вече скучае... Ако ни се стори, че тръпката я няма...

Но ако имаме това разбиране, ние ще пазим партньора си от “развързване” и ще му намираме достойна работа в Обиталището. Ще сеем все нови и нови неща, според силата и възрастта си, и никой няма да скучае или да бъде безплоден. Поне така е моята надежда.