Четем статии, в които са изброени „признаци че мъжът не уважава жената“ ... и с ужас може да се види как немалко семейни хора изцяло попадат в тази категория. Един искрен коментар под такава статия гласеше: „Ами търпим се като съквартиранти, заради общата ипотека“. Значи, днес не само децата сплотяват семейството, но и банките? Черен хумор... 

И все пак, дали всички жени, които са избрали такъв мъж, са сбъркали? От моя вече по-голям житейски опит мога да кажа – не.



Свидетелка съм на хора, които с годините потушаваха ценните си качества и даваха почва и място на някой бурен в себе си. Било горделивост, било злоба, било таен стремеж най-накрая „да имат стандарта и средствата“, с които разполагат други от компанията… Някои погребваха искреността си. Други закопаваха състрадателното си сърце.

Не е за вярване как може да се промени човек! В интерес на истината, аз не съм съгласна с мненията, че „човек не се променя, ти просто проглеждаш за него“.

Не. Човекът има избори. Човекът е като една нива! И той може да я сее, плеви, окопава, да я разнообразява дори, а може и да я изостави - като обвини куп фактори за постъпката си.

Но в крайна сметка един от изборите, е именно това дали ще посеем вяра на нивата си, или неверие. Ако посеем неверие, тогава повечето хора предпочитат с малко или никакви грижи за „своята нива“ да имат средствата, удоволствията, признанието и благата във временния свят. Кой с насилие, кой с мрънкане, кой постоянно кара партньора си да чувства вина.

Ако обаче посеем вяра, това означава, че растенията които сеем на нивата си, ще имат корен във вечността. И обработването и плодовете на нивата ни ВИНАГИ ще бъдат много по-важни от моментното внимание или мнение на този и онзи. Дори ако "този" и "онзи" са хората, на които досега сме се опирали.

В статиите редовно пише, че „мъжете не обичат жена, която ги ползва за емоционална патерица“. Обичали независими жени. Но, знаете ли, независими жени и мъже не съществуват. Всеки от нас има нужда и от подкрепа, и от утеха - също както и от свобода. Истината е, че всеки човек трябва да знае че съществуването му не започва и не свършва с намирането на партньор или приятели. Или с отглеждането на дете. Взаимоотношенията трябва да се живеят с отговорност, но колкото и да са дълги, те са временни. Истинската ни грижа е нашата душа, нашата нива. Ако заради някакво взаимоотношение сме изкоренили или пренебрегнали ценното и силното в душата си, ако сме я стъпкали, и сме се превърнали в нечий придатък – жалко за вечността ни!

И какво тогава – постоянно да напускаме: места, хора, месторабота? Мисля, че не в това е победата. Нека имаме съзнанието за Отец, Който ни обича преди всички и над всички. Само от тази Любов може да ни дойде увереност да казваме истината, и така някои хора сами ще ни оставят на мира, или в най-хубавия случай – ще се поправят.

Има самодостатъчни хора, има такива. Те не са точно "независими", но са свободни, защото така са се родили и нищо и никой не може да промени това, повярвай ми. Но за нас, останалите други наистина две неща са най-важни - избора, самоопределението. Човек може да избере да бъде богоравен с Отца, но може да избере и да пожертва вечността, за която говориш и да я запокити в калта. А какво ще поникне от тази кал - дори той няма да знае - дали ще е глиноразцъфнала чаша за грях или за свещенослужение... Но колко по-важно е, изборът ни да е семенцето на обичта, на милосърдитео, на любовта... :) и то да поникне в нивата на сърцето ни... Но си мисля, че за да се случи това, другите трябва да са по-важни от нас самите за същото това сърце :) Иначе може да не поникне дори стебълце от бурен. Навярно човек може да се промени, но трябва сила за това и много нежност. Ти пишеш красиво и мислиш толкова истинно. Поздрави и хубава вечер от мен!

Благодаря ти надежда.
Горе пропуснах да пиша, че аз самата съм постоянно атакувана да пусна бурен, гордост, болка, да ме разруши...
Може би блогът помага човек да изповяда мислите, които понякога няма кой да изслуша.