Всеки българин е чел „Осъдени души” или поне е чувал за книгата на Димитър Димов. Обичайният ни спомен е, че покварена жена се влюбва в един фанатичен монах - накрая той загива, а тя става наркоманка. Не е изключено най-силният спомен на други от нас да е противопоставянето на класите по време на размирните времена в Испания, когато католическата църква вероятно не е единна и адекватна в грижата за бедните и нуждаещите се.

  При новия прочит на книгата ми направи впечатление обаче, че душите на двамата нито са осъдени, нито загиват в този смисъл, който обикновено се влага в това. Душите и на двамата се развиват.
Дори да не признава на глас безумието на каузата си, или поне на начина, по който орденът му я върши, отец Ередия към края на живота си вижда по-ясно нещата.
Дори да не престава да хули вярата му, обезумялата от гняв и страсти Фани все повече осъзнава, че се прекланя именно пред силата на тази вяра.

  В своя „красив и безгрижен” живот тя е имала много мъже и това не й е било трудно. На пръв поглед отец Ередия е първият, който я затруднява с нещо … но то не е толкова верността към йезуитския му орден. Затруднява я тайната му стая. Затруднява я, че той е изпълнил мъдростта на древните царе: „Не давай на жена си своята душа”. Затруднява я, че ако и да я обича с цяло сърце, той не продава нито душата си, нито ценностите си, нито разбиранията си за правилно и неправилно, за да й угоди. А неосъзнато за самата себе си, тя именно такава сила търси - както в старинната благословия „Нека жената да бъде като плодовита лоза, увита край мъжа си”. От което следва колко здрава трябва да бъде опората му! И Фани Хорн става плодовита лоза. Издържа нечовешки гледки и дежурства, променя целия си живот, и вътре в сърцето си е щастлива да служи, а не да заповядва. Без да разбира, тя вече е преминала от егоизъм към истинност и служи на нещо по-голямо от себе си. В своята среда не е могла да намери такава кауза, нито да се мотивира да я последва, ала сега това й се дава - чрез нейната женска природа на „помощник”. Виждайки в един човек въплътени ценностите, които на думи отрича, но с душата си почита, тя го следва навсякъде и започва да отгатва какво се иска от нея.

  Една от най-чудните трансформации в книгата, е трансформацията на това, което Фани разбира като „любов”. Както богатите жени от онова време, и както, уви, почти всички жени в нашето, тя е тръгнала „отзад-напред” в опознаването на любовта. Най-напред преспиваш с някого, после свикваш да не се червиш от такива преживявания … и накрая стигаш до философско безразличие и изхабяване на душата.

  След срещата с монаха-йезуит тя е поразена още в първото впечатление от човек, който иска и може да бъде достоен при всякакви обстоятелства - и душата й тръгва по обратния път. Преминава през подчинение на истината, после обиква душата на другия с все по-голяма чистота… и накрая стига до Вярност. Тя вече не се нуждае от други мъже, въпреки че никога няма да бъде с отец Ередия. Самата любов я довежда до ВЯРНОСТ. Тя довежда до вярност и него, той преживява също немалко противоречия в своето разбиране за святост, и за „равномерна любов към всички хора”.

 Може да се каже, че към края на историята тя с основание го смята за фанатичен човек, изпаднал от епохата си, по-свързан с времената на Дон Кихот и безполезен за своето време. От друга страна той с право я вижда като жена, обхваната от страсти и емоции, неспособна на самостоятелен полезен живот. Но въпреки това, което виждат умовете им, в сърцата им остава някаква вярност към доброто и истинното у другия. Тази вярност те пренасят на небето, и с нея се изправят пред Този, Който знае тайните на всяко сърце.

 Малко преди тях към вечността се отправя Мюрие, лекарят, влюбен във Фани, който пък е последвал нея в самоубийствената кауза да се основе болница за петнист тиф. При това той добре знае защо го прави тя, и че рискува живота си заради друг мъж.

 В куфара на починалия лекар Фани намира десетина свои писма, от които си личи пълното й лекомислие при предишната им любовна връзка. Но това, че той ги е носил, и заради нея е прекратявал всички други начинания в живота си, е подпечатано със същата дума – Вярност. Без политическа и религиозна позиция, очевидно и без достатъчно собствено достойнство, добросърдечният Мюрие е тласкан от нещо, което не разбира, но то определено не е страст. Когато Фани казва истината в съда, и той отива заедно с приятелите си в затвора, Мюрие бързо й прощава „предателството”. Дълбоко в себе си той също е казал „да” на тази истина, и затова после нейният вихър го повлича, предопределя живота и смъртта му. Нека не забравяме, че тримата не само преживяват своите лични борби, но и спасяват мнозина в болницата, приличаща на морга. Не е случайно, че принадлежат на трите различни, силни и често воюващи народи на Англия, Франция и Испания. Не само смъртта и петнистия тиф не правят разлика между народите. Не прави разлика и Истината. Тя събира, движи и използва слугите си.

 Някой ще каже: те не винаги осъзнаваха, че служат на Истината. Но Истината по-добре знае кой какво има в сърцето си. Когато Фани отиде да се разправя с испанските генерали и дори да лъже, само за да спаси живота на един младеж, който не й беше никакъв, и който беше предаден на смърт от самия отец Ередия, тя мислеше, че служи на омразата си, а служеше на това, което е правилно. Когато отец Ередия след всичко това задели за болната Фани ампули с лекарства, и така лиши другите страдащи в болницата, той за пръв път не направи „това, което е правилно”, а това, което му идваше отвътре, без докрай да разбира защо.

 Вярност.