Мисля си, когато един автор желае да опише истински неща и създаде свой сюжет, той действително описва истинските процеси. Може би на пръв поглед изводите звучат като клише: уж обществото не разрешава любовта на двама женени, някакви си "норми" уж не я разрешават ... но реално самата героиня стига до извода, кое не я разрешава - достойнството им.

Ако от глупост, гордост и липса на респект към важната стъпка - бракът, в соцвремето двамата млади са се събрали на шега, на "пробно съжителство", разпаднало се след десет дни, на зряла възраст не могат повторно /тогава пък е късно/ да преживеят тази близост, защото са поели и други отговорности.

И ако като млади не са оценили, че отговорността към любовта е повече от гордостта им, то на зряла възраст отговорността към доброто и чистото ще се окаже вече по-голяма от желанието да са "напълно щастливи".

Ако имаме тази гледна точка, филмът е с щастлив край. Не се разбиха две семейства и не пострадаха три деца. Несъвършената (дали...) любов на двамата към половинките им ще се доизгражда. А споменът за милото, истинското, което не са  дооценили, ще им бъде като мерило за това, в което да учат децата си.

Мисълта, че за някого, след толкова години, все още значиш много, че имате еднакви ценности, че на различните си поприща отстоявате една истинност и честност, в някакъв смисъл пак е Присъствие...