Както доста неща, и ревността има повече от един корен. Ако мога да ги сравня с нещо, единият е жив, благороден корен, който черпи сили от майката-земя. А другият прилича на корените, с които растенията паразити изсмукват силата на съседните жизнени дървета…

Само че за жалост, дървото, изсмуквано от този втори, подъл корен сме ние самите!

Първият корен, разбира се, е този, че когато обичаме някого, ревнуваме той да запази най-доброто от себе си. Ревнуваме от всякакво зловредно влияние, ревнуваме от лицемери в живота му, ревнуваме дори от леността и апатията, които могат да отнесат партньора ни в безсилие и неудовлетвореност. Още ние ревнуваме за обещанието и ангажимента, който всеки е поел към общото дело – и с право изискваме вярност. Не „за свое удоволствие“, а защото така е полезно за всички, жената иска мъжът й да не се оглежда за „алтернативи“. Кой човек би напреднал в професията, ако я сменя през ден? Кой градинар би вкусил плода, ако всеки ден сее на ново място нови дръвчета? Така и никой няма да разбере от любов и от дом, ако не стои в Думата си. (В случая изобщо не коментирам дали ще е „подпис“).

За съжаление дори и първият корен не работи добре, когато не разпознаваме тия същности и без да искаме ги облечем в егоизъм или насилие… Тогава той не може да черпи сили от невидимата паралелна Земя, където са изречени нашите естества, нашите имена, където Творецът е планирал пътя за нашето щастие.

А какъв е вторият корен? Той няма нищо общо със земята, тоест с естеството, от което сме произлезли. Но има общо с историята на мащехата от „Снежанка и седемте джуджета“ (която носи древни образи, защото стъпва върху народните приказки). За да убие всяка истинска конкуренция, мащехата е готова на жестокост, хитрост и неизтощима упоритост.

Така и ние понякога в ревността си се стремим да отдалечим от партньора всичко, което ни превъзхожда. И то не телесно, а духовно. Няма да се поколебаем да мърморим постоянно, да изнудваме с плач и заплахи, и дори тенденциозно да очерняме „противника“. Ала за съжаление, ако успеем да отдалечим един противник, на хоризонта винаги се появява следващ. Може би внимателен, може би любезен, може би умен… Но не премисляме, че този човек има качества, развити с духовно стоене и търсене. Не пожелаваме да посветим време и сили на същото. А ги посвещаваме изцяло на отблъскване и борба.

За жалост подобен пример е бил животът на София Толстая, жената на прочутия руски писател, за когото тя се е омъжила по взаимна любов. С години тя преписва трудовете му, умело управлява голямото селско имение, отглежда и сама учи децата, а той й е верен. За това дори тя самата не спори. Той се е покаял за грешките в младостта си, като не е скрил нещо от младата си съпруга. / И покаянието му продължава цял живот, чрез героите в книгите/. София Толстая обаче усеща, че от година на година нещо ги отдалечава. И това е духовният живот на съпруга й, неговите все нови и нови приятели. Нейната ревност е насочена изцяло към тях - мъже, философи, духовни странници… За драматичната раздяла на семейство Толстой стари години общото мнение е, че упоритата съпруга не е пожелала да смири своите виждания пред това да опази мира в семейството си. (Но единствено висшите сили могат да преценят дали в някои неща и тя не е била права...)

Този пример показва и друго. Че този, който съзнателно се развива духовно, има да посвещава в това и своя партньор. Има ангажимент към душата му, има търпеливо да я води и учи, а не само да се възползва от битовите и семейни удобства.

Неслучайно много пъти тъкмо по-развития духовно човек се превръща в „жертва в семейството“. И няма как да излезе от обвиненията и „дисциплината“, която му се налага, докато сам не влезе в ролята на учител и даващ. Разбира се, не агресивно, но осъзнато и постоянно. Защото не е лъжа, че по-първичните страсти и страхове поддържат повече енергия и постоянство у хората. Ревнивата половинка никога няма да спре да натяква, защото енергията там идва от страх! А на огромната сила на страха може да се опълчи само осъзнатата обич и вярата. Вярата, че и в този уплашен човек има нещо добро. Има лодчица, която е заседнала в непочистената река на живота му. И има вариант тя да потегли отново.

Ако човекът пожелае да се вгледа в себе си, да притихне известно време и да спре да „прави“, да „върши“ безкрайни неща, може би и сам ще успее да се осмисли. Но ако не можем да почистим една река, можем поне да пуснем повече вода в нея. Водата от древни времена е образ на животворящото Слово. Което определено не се излива от телевизора. Живото слово иска търсене и усилия да се намери добра среда за нашия партньор, среда, където има искреност, истина, реални събития със житейски последствия и поуки.

Но май съм доста по-стар от авторката. Затова освен емоционално и опитно, съм мислил и ЕВОЛЮЦИОННО за ревността. Как еволюцията ИСТОРИЧЕСКИ е стимулирала или потискала това отровно чувство. Толкова отровно, че ако нямаше децата, бих препоръчал моментална раздяла при ревност.
Но темата и дълга и широка. Затова, благодарение на авторката, може би ще отделя време за темата в специален постинг.

да споделите после и линк към публикацията си.
Разбира се, ревността не може да се опише с една статия, или дори с една книга.
Но смятам, че давам една възможна спасителна нишка сред този наистина тежък проблем.