Все по-често се говори за това, че да простим на някого, когото не обичаме, не харесваме или дори не общуваме с него (политиците, например), е здравословно. Разбира се, лекарите реално могат да извадят дълга статистика колко души подложени на стрес развиват сърдечни, ракови или даже кожни заболявания… без да споменаваме огромното количество лекарства, изпити заради мистериозни страдания „на нервна почва“.

И все пак, не е лесно да простиш. Много го мислим, много го страдаме… Ние сякаш чувстваме прошката като свещенодействие! И това е самата истина. Прошката трябва да бъде осъзната наша воля. Дори да не дойде веднага, важното е да дойде от сърце. Нали за хората, които прощават, без да се мотивират, народът е казал грубата, но вярна поговорка: „Ти го плюеш, той ти казва: дъжд вали“.

Може би е най-лесно да простиш на дете, или дори на възрастен, който е действал в неведение. Но когато някой е „знаел“ и е проявил небрежност, а още по-лошо, когато е проявил директна злонамереност – как да му простиш? Какво всъщност значи да простиш на такъв човек? Дали изобщо да му известиш какво ти е причинила дадена ситуация? Дали отново да му гласуваш доверие? Или просто да погледнеш на нещата с други очи?

Еднозначен отговор няма. Исус Христос учи учениците да простят на ближния си, но не ограничава точно какво представлява прошката. Все пак можем да откроим две причини за прошка. Едната е тази, за която споменах, Той сам я изрича спрямо мъчителите си на кръста: „Боже, прости им, те не знаят какво вършат…“ Втората причина, за която са разказани много подходящи притчи, е тази, че ние самите постоянно грешим и очакваме да ни се прости и „да ни се размине“ наказанието от Господ, а ако може и от хората. Справедливо е тогава, да даваме на другите това, което сами искаме да получим, нали?

За съжаление в наши дни много пъти е развита и обратната зависимост - ние не умеем да простим на себе си, затова не прощаваме и на другите… Ала откъде произтича тази неспособност да си простим? Вероятно, от гордостта. Гордостта е причината да очакваме от себе си безпогрешност. Ние, уви, вече смятаме, че сме способни на безпогрешност. Най-безпогрешен е Бог, а ние сме едва ли не втори след Него. Всички останали са по-лоши от нас, и „въобще не можем да сравним нашите грешки с техните“… Да, такъв е днешният век. Бог е изолиран по храмовете, търсен предимно в случаи на голямо нещастие, а в останалото време ние „сами се оправяме“… като резултатите от тази ни дейност вече видимо съсипват душите, отношенията и природата.

В неистовия стремеж да се покажем безпогрешни, си личи още, че ние очакваме да бъдем обичани само ако не показваме недостатъци. Това определено е една лъжа, която разделя децата от родителите им, и човека – от Създателя му. Не, ние сме обичани, без да сме безпогрешни! Ние сме уникални, а не идеални. Ние сме родени ако не винаги от човешка, то от Божия обич… имаме своите дарби и особено предназначение… а и изобщо кой досега е намерил логика в любовта? Тя е мощна сила, против която обикновено не можем да вървим, камо ли да я обясним. Защо тогава смятаме, че можем с постъпки да я заслужим? Ние можем само с постъпки да й се отплатим.

Свързани един с друг, ние по много интересен начин можем да си помогнем в прошката. Забелязвате ли, че обикновено се сещаме за малко наши провинения. Може да ни тежат ужасно, но като цяло са малко на брой. Ала ако ни питат какво ни е направил еди-кой си роднина или познат, често сме в състояние да напишем подробен списък, без да се запъваме. Всяка уж дребничка рана стои като някакъв белег в сърцата ни. Тогава? Именно за тия случаи Господ е посъветвал хората да прощават на ближните си. Като се хванем със списъка, ред по ред – пред Бога на молитва. Със сигурност няма да пропуснем нищо важно, което този човек е сбъркал, и ще поискаме прошка за всяко негово прегрешение. Така и той е редно и той да направи спрямо нас. И, въпросите с прошката се уреждат. Може да звучи шеговито, но е напълно практично и според мен, неслучайно… Все повече се доказва това, което древните винаги са знаели. Човечеството е свързано. Не можеш истински да се радваш, ако ближният ти страда. И по тази причина, а не заради кражбите, се издигат стени между бедни и богати. И по тази причина сираците са в домове извън града, а болните са затворени в болници… Ако може, да не виждаме. Ако може, да не гледаме… Защото ако виждаме, ще трябва да се ангажираме. Естеството ни ще го поиска.

Така е и с прошката. Ако всички започнат да крещят по някого и да го обвиняват, ние нали ще реагираме? Ще питаме – толкова ли е сбъркал? Ще питаме – ама вие не бъркате ли? Това е. Това е истината. Няма нищо странно в прошката. Тя е нещо естествено.

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks

И обратно, злопаметството е вид СЛАБОСТ. А слабостта идва генетично, и от болест, и от душевни рани, и от "страсти и неволи", както е казал поетът... Тежък ТЕСТ е прошката. И Христос едва ли случайно не ни помага твърде, защото на прекия въпрос "кой е моят ближен", отговаря нееднозначно с притчете за добрия самарянин. А моята скромна персона, като мисля, мисля и претеглям, си мисля, че колкото повече великодушие, толкова повече ближни, до ВСИЧКИ ХОРА, ако ти е по силите. Е, идеалът е недостижим, но е полезен като цел на хоризонта.
ПП: Много истина има в предното мнение - да, разбереш ли причините за постъпките, е много по-просто да простиш. Затова по-лесно хората прощават на себе си. А прошка не значи непременно диалог. Можеш да простиш на някой, който не си веждал и няма да видиш. Значи, прошката по-често НЕ УНИЖАВА обекта си.