Прочетен: 976 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 22.06.2017 10:15
Мъдрите хора казват, че това е естествено. Все едно да превързваме своята рана. Ще мажем внимателно с кислиродната вода, нали? Няма да притискаме силно бинта… Така трябва да се грижим и за другите хора, все едно за себе си. С търпение, внимание и да им даваме време.
Но сега искам да обърна внимание на третата фаза на търпимост към своите недостатъци, която става все по-модерна. А именно - да си ги обичаме. Да не ги наричаме недостатъци, а например: характер. От „странен характер“, през „ексцентричен характер“, до „Абе аз просто съм силен характер, ти какво искаш от мен? Дръпни се от пътя ми!“
Както правилно е отбелязано в „Прозорецът на Овертън“, постепенната подмяна на имената и названията на нещата отнема нашата способност да ги различаваме; отнема нашата способност да придобиваме ценните, като се отърваваме от вредните неща… Мързел ли? Не, аз съм в депресия. Злоба ли? Не, просто не съм в подходяща среда.
Естественото ни усещане за добро и истинно винаги воюва с нашата инертност, самооправдание, леност, които са подстрекавани (съвсем не невинно!) от днешните медии и тенденции. И най-бавната костенурка, ако върви в правилна посока, ще постигне целта си. Затова нашите дядовци са се съвземали след три последователни войни, защото семействата са знаели добрата цел, и добрия начин да го постигнат. Днес, всеки пострадал и нещастен човек е подстрекаван да се отдаде на нещастието си, като го потуши с възможно най-скъпи и разхищаващи средствата му приумици… А ако някой случайно е щастлив с човека до него, или с нещата, които има, от всички страни му се вменяват изкушения и „очаквания“, които да го извадят от релси, да му променят избора, и скоро да го вкарат в армията на „хленчещите“.
Така че колкото и да е странно, да имаме „нюх“ за нашите недостатъци и да не им се оставяме, е жизнено важно за нас самите. Не толкова заради околните. Знаете ли, голяма част от нашите недостатъци са по-скоро удобни на хората от „околната среда“. Било защото на позамърсен фон и тяхното черно не е толкова черно, било защото чрез слабостите могат да ни използват. Докато свободните хора са изгодни на малцина, може би дори само на единици, страдащи и копнеещи за справедливост. Но свободата е най-изгодна за нас самите, защото тя е залог за нашето щастие, напредък и успех.
Какво тогава, да се захващаме ли със своята злоба? Или с ограничения си поглед, в който търсим само своето добро, без да промисляме за общността? Да погледнем ли зад завистта си? Не се ли крие зад повечето от тях един обикновен човешки страх да не загубим: този, който ни обича и търпи; работата, която ни храни; иил дори компанията за разходка и почивка?
Несъзнателно ние знаем, че всички хубави неща трябва да се заслужат. Затова и постоянно повдигаме своята „цена“ като не прощаваме на другите, не виждаме истинските им лица, подчертаваме техните недостатъци, а игнорираме своите, сякаш за да крещим все по-силно: „Аз съм ценен! Аз заслужавам това, което имам!“
Именно тук е нашата грешка, постлана за жалост от поне столетие и повече „тенденции“… че ние сме само едни оцеляващи материални същества, без Баща и Майка, без Сили, които да ни оценят Отвътре, независимо от „тарифата“ на околната среда… Така че искаме или не искаме, всичките ни болки, колкото и тонове психологическа литература да са изписани по въпроса, са свързани с Основата, на която градим живота си. Мнозина говорят за Любов. Обаче няма любов без свобода, няма любов без изцеление първо на нашите вътрешни рани и страха, че сме НИЩО, че можем всичко да ЗАГУБИМ…
А изцелението минава през отваряне на Очите, операции и терапия – с голяма сериозност към нашите недостатъци.
Заповядайте в дискусионен клуб "Между редовете" ...
https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks
много добри анализи, чета ги с голямо удоволствие..