-----------------------
РАЗМИНАВАНЕ /Мария Донева/
За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя
да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.
Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.
Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.
Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.
Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.
ОБИЧАМ ДА ТЕ ГЛЕДАМ /Станка Пенчева/
Обичам да те гледам отстрани,
когато ти със другите говориш
и цял на другите принадлежиш,
и цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
лицето ти – ту светло, ту сърдито.
С очи сурови и с очи добри –
но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
опитвай се земята да нарамиш.
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само.
Когато през лица и гласове,
очите ти внезапно ме намират –
и ослепявам, и сама слепя,
и земното въртене спира...
