Прочетен: 522 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.06.2017 10:13
ИНТИМНО
Сега не стискаш ти ръцете мои.
Ще дойде продължителното време,
когато ще почивам с много прах
и сянка във преплетените пръсти.
И ще речеш: "Не мога
да я обичам аз, защото като жътви
изрониха се бледите й пръсти".
Сега ти не целуваш моята уста.
Ще дойде оня миг помръкнал,
когато ще лежа сама без устни
върху земята мокра.
И ще речеш: "Обичах я, ала не мога
да я обичам повече сега, когато
не вдъхва мириса на моята целувка".
И ще се натъжа, като те чуя,
и ще говориш като луд и сляп,
усетил моята ръка на твойто чело,
когато мойте пръсти ще се кършат
и по лицето ти, изпълнено с покруса,
ще слезе моето дихание.
Не ме докосвай. Ще излъжа,
ако река, че ти предавам мойта обич
във тези ми ръце прострени,
във моята уста, във моята шия,
а ти, повярвал, че си я изпил,
ще се измамиш ти като детенце сляпо.
Защото мойта обич не е само тоя сноп
корав и прималнял на мойто тяло,
което и от досега на дрехата трепери
и подир всеки полет изостава.
Тя е в целувката, не в мойте устни,
в гласа прекършен, не и във гръдта;
че тя е божи вятър и на две разсича
на тялото ми грозда палав и немирен!
ХИМН НА ДЪРВОТО
Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
разведрено чело възправил:
ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.
Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност
Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.
Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятърът благоуханен
и стряхата на листа свеж,
на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:
стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.
И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!
Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен,
и тъмни страсти не боботят,
и спира трескавият ден:
покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
що вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.
Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:
дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склоня тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.
Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:
стори във всяко състояние
- детинство, старост, гнет суров -
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.
Габриела Мистрал
Заповядайте в дискусионен клуб "Между редовете" ...
https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks