На твоя праг присядам тихо вечер
и дълго съзерцавам пустотата.
Дали защото знам, че си далече,
така ми е безизразно в душата.
Нощта ми е студена и безлунна
и сякаш някой ми е взел сърцето.
Преди поне туптенето му чувах.
Сега е празно...Тихо... Незаето.
Един безмълвен космос обитавам,
и не че ми е лошо, но е странно,
защото нямам нужда да съзнавам,
но искам да те чувствам постоянно.
А може би в съня си се страхувам
човешката си нишка да не скъсам
и утре в друг живот да се събудя
без да те помня...Без да те потърся...
Покоят на движението
Има дълги дни.
Като керван в пустиня
преброждам себе си.
Сърцето ми мълчи.
Не знам посоката...
От времето не прося милостиня.
Единствено покоят на движението
засища нуждата ми от оазис.
Където и да съм - не е случайно.
Когото и да срещна е предначертан.
След изпитанията се разкриват тайни.
Каляват волята. Душата става храм
и осенено от божествено присъствие
добива смисъл дългото пътуване.
Животът ми изтича между пръстите,
но е Живот, не просто съществуване!