Постинг
02.06.2016 16:33 -
ПРОЗОРЕЦЪТ НА СМИСЪЛА
Автор: lyuliak
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2326 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.06.2016 11:57
Прочетен: 2326 Коментари: 0 Гласове:
6
Последна промяна: 03.06.2016 11:57
„Причината да има гладни не е, че Земята не може да нахрани бедните, а че Земята не може да нахрани богатите".
Сигурно си спомняте статията, която публикувах преди време – ПРОЗОРЕЦЪТ НА ОВЕРТЪН. С промяна на имената на нещата, показване от приемливи частни случаи, се постига постепенно леко изместване на прозореца на допустимото за едно общество. В резултат на този експеримент американският анализатор Овертън /загинал при странни обстоятелства/, успява да „прокара” дори теории от рода Разрешаване на канибализма.
Отдавна Прозорецът на Овертън не е в сферата на фантастиката, а влиза в активна употреба. Повод за днешната публикация е един филм, „Аз преди тебе/2016/” за който се повдига обществена дискусия. Филмът е само повод, а дискусията е на тема, да се узакони ли евтаназията не само при пациенти в последен и мъчителен стадия на физическо страдание .. а вече и при хора, в случая инвалиди, които сами не считат за полезно да живеят повече на този свят.
Странно е, че богатото общество, което от година на година изобретява все по-съвършени приспособления дори за пълни инвалиди, като Стивън Хокинг, смята че е „голяма придобивка” да нагази в тези води и да направи допустимо за нас едно такова узаконяване.
Да, и аз познавам дядовци, които в немощта на възрастта си, и невъзможност да създадат нови контакти, постепенно „се предаваха” и напускаха живота от отпадналост и нежелание да се хранят. Но в случая не става дума за това. Става дума, че на обществото постепенно се вменява разбиране за „свобода” относно това дали да живеем. Защото, съгласете се, един инвалид в обкръжение на любящи хора има много повече радости, отколкото някои безработни, принудени да продават телата си и несигурни в утрешния ден. Какво, и за тях ли да направим клиники за евтаназия?
Моето лично наблюдение е, че този вид „свобода” най-напред ще "освободи" земята от чувствителните и отговорните хора. Тия, които имат усещането за мисия и провал. Тия, които имат желанието да Дават, а не да получават наготово. Те най-лесно ще бъдат убедени, че са излишни …
А всъщност именно тия хора носят в себе си посланието за Смисъл. Чехов има такъв разказ, за девойката която била болна от тъга… и когато лекарят я преглежда, установява, че тя се безпокои защото е наследница на фабрикант и няма нужда да работи, ала страда заради работниците във фабриката, които не са щастливи. Лекарят й казва – здрава сте, това е благословено безпокойство…
Прозорецът се върти, а ние сме зрителите. Помните ли какво беше немислимо най-хубавото, което можеше да се случи на една блудница по времето на Христос? „Иди си, никой не те уби, и не съгрешавай повече”. А какво става във филмите днес? Задължително „по-добрата” или „по-добрия” разбива едно семейство, и се преборва за "щастие". Думите отдавна се смениха, обидните прозвища изчезнаха, а „плеймейтка” се превърна в титла.
Обаче уви, променената опаковка на отровата не отслабва ни най-малко нейното действие върху отделния човек и обществото!
Това, че насърчаваме децата си „да правят секс” на 15-16 години, не смекчава раната и унижението, което им причинява изоставянето от този, за когото са отворили сърцето си. А ако ги научим и да не отварят сърцата си, раната я причиняваме ние. Ние отнемаме правото им да дават и получават трайност. Ние отнемаме разбирането им за нещо Вечно, като насърчаваме търсенето на максимално удоволствие във временното. Въпрос на време, и то, може би, на кратко време, е да започнем и да отглеждаме децата си не само без семейство, но и без разбиране кой за какво е отговорен спрямо това същество...
Един много изстрадал човек, психологът Виктор Франкъл, пише своята книга „Човекът в търсене на смисъл”, след като е минал през ада на концентрационните лагери и е загубил най-близките си. Той вижда от опит, че това, което дава сила на човек да продължи да живее и в ада, е Отговорността. Без нея няма усещане за смисъл. Търсим нови и нови емоции, преживявания, удоволствия или дори опасности, но никога не постигаме удовлетворение.
Така че, нека не се взираме в бездната /на отчаянието/, за да не почне и тя да се взира в нас, както е казал някога един философ. А ако някой приятел е започнал да се взира в нея, нека опитаме да му покажем Небето.
Много българи се грижат всеотдайно и направо героично за близки инвалиди, които дори не са в състояние да им благодарят. Какъв е смисълът, ще каже някой, всеки ден да обгрижваш живота на един такъв човек? Ала, по-голям ли е смисълът да живееш като директор на търговска компания, която утре без сътресения може да те смени с друг директор, и да се прибираш всяка вечер убит от работа и напрежение в празния си, прекрасен апартамент... Докато този инвалид може би има само теб – който го пазиш от болката и от безхаберието на институциите.
Нещата са сложни … Животът е сложен … И всеки от нас е СЛОЖЕН на някакво място, не-случайно.
Сигурно си спомняте статията, която публикувах преди време – ПРОЗОРЕЦЪТ НА ОВЕРТЪН. С промяна на имената на нещата, показване от приемливи частни случаи, се постига постепенно леко изместване на прозореца на допустимото за едно общество. В резултат на този експеримент американският анализатор Овертън /загинал при странни обстоятелства/, успява да „прокара” дори теории от рода Разрешаване на канибализма.
Отдавна Прозорецът на Овертън не е в сферата на фантастиката, а влиза в активна употреба. Повод за днешната публикация е един филм, „Аз преди тебе/2016/” за който се повдига обществена дискусия. Филмът е само повод, а дискусията е на тема, да се узакони ли евтаназията не само при пациенти в последен и мъчителен стадия на физическо страдание .. а вече и при хора, в случая инвалиди, които сами не считат за полезно да живеят повече на този свят.
Странно е, че богатото общество, което от година на година изобретява все по-съвършени приспособления дори за пълни инвалиди, като Стивън Хокинг, смята че е „голяма придобивка” да нагази в тези води и да направи допустимо за нас едно такова узаконяване.
Да, и аз познавам дядовци, които в немощта на възрастта си, и невъзможност да създадат нови контакти, постепенно „се предаваха” и напускаха живота от отпадналост и нежелание да се хранят. Но в случая не става дума за това. Става дума, че на обществото постепенно се вменява разбиране за „свобода” относно това дали да живеем. Защото, съгласете се, един инвалид в обкръжение на любящи хора има много повече радости, отколкото някои безработни, принудени да продават телата си и несигурни в утрешния ден. Какво, и за тях ли да направим клиники за евтаназия?
Моето лично наблюдение е, че този вид „свобода” най-напред ще "освободи" земята от чувствителните и отговорните хора. Тия, които имат усещането за мисия и провал. Тия, които имат желанието да Дават, а не да получават наготово. Те най-лесно ще бъдат убедени, че са излишни …
А всъщност именно тия хора носят в себе си посланието за Смисъл. Чехов има такъв разказ, за девойката която била болна от тъга… и когато лекарят я преглежда, установява, че тя се безпокои защото е наследница на фабрикант и няма нужда да работи, ала страда заради работниците във фабриката, които не са щастливи. Лекарят й казва – здрава сте, това е благословено безпокойство…
Прозорецът се върти, а ние сме зрителите. Помните ли какво беше немислимо най-хубавото, което можеше да се случи на една блудница по времето на Христос? „Иди си, никой не те уби, и не съгрешавай повече”. А какво става във филмите днес? Задължително „по-добрата” или „по-добрия” разбива едно семейство, и се преборва за "щастие". Думите отдавна се смениха, обидните прозвища изчезнаха, а „плеймейтка” се превърна в титла.
Обаче уви, променената опаковка на отровата не отслабва ни най-малко нейното действие върху отделния човек и обществото!
Това, че насърчаваме децата си „да правят секс” на 15-16 години, не смекчава раната и унижението, което им причинява изоставянето от този, за когото са отворили сърцето си. А ако ги научим и да не отварят сърцата си, раната я причиняваме ние. Ние отнемаме правото им да дават и получават трайност. Ние отнемаме разбирането им за нещо Вечно, като насърчаваме търсенето на максимално удоволствие във временното. Въпрос на време, и то, може би, на кратко време, е да започнем и да отглеждаме децата си не само без семейство, но и без разбиране кой за какво е отговорен спрямо това същество...
Един много изстрадал човек, психологът Виктор Франкъл, пише своята книга „Човекът в търсене на смисъл”, след като е минал през ада на концентрационните лагери и е загубил най-близките си. Той вижда от опит, че това, което дава сила на човек да продължи да живее и в ада, е Отговорността. Без нея няма усещане за смисъл. Търсим нови и нови емоции, преживявания, удоволствия или дори опасности, но никога не постигаме удовлетворение.
Така че, нека не се взираме в бездната /на отчаянието/, за да не почне и тя да се взира в нас, както е казал някога един философ. А ако някой приятел е започнал да се взира в нея, нека опитаме да му покажем Небето.
Много българи се грижат всеотдайно и направо героично за близки инвалиди, които дори не са в състояние да им благодарят. Какъв е смисълът, ще каже някой, всеки ден да обгрижваш живота на един такъв човек? Ала, по-голям ли е смисълът да живееш като директор на търговска компания, която утре без сътресения може да те смени с друг директор, и да се прибираш всяка вечер убит от работа и напрежение в празния си, прекрасен апартамент... Докато този инвалид може би има само теб – който го пазиш от болката и от безхаберието на институциите.
Нещата са сложни … Животът е сложен … И всеки от нас е СЛОЖЕН на някакво място, не-случайно.
Тагове:
Делото за геноцид над палестинците пред ...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Истинската молитва
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Истинската молитва
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1552