* * *

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.
Душата ни постоянно е някъде другаде.

То се вижда по мобилните телефони. Постоянно ги носим със себе си в очакване някой да ни повика.
(Телефонен повик с три букви.)
Постоянно желаем да сме някъде другаде и говорим с други хора, не с тези около нас.

То се вижда по десетките часове на денонощие, прекарвани в интернет.
По безкрайния чат в мълчание.
По въображаемия секс с непознати, докато партньорът ти спи самотен в леглото ви.

Душата ни е другаде.
И умът ни.
И сърцето ни, затова общуваме без душа, работим без мисъл и в работата ни няма сърце, пулс, дъх и дух.
И не си я харесваме.
И още повече искаме да се махнем.
И сме изтощени от повдигане на пръсти и от протягане на ръце към това, което никога няма да видим.
И ако го видим, вече няма да го искаме.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.

Измъчва ме носталгия по тук.

Мария Донева