Тези, които не вярват нито в Бога нито в дявола могат да подминат тази статия. Вероятно и те имат сходни проблеми, но са решили да ги „отразят“ по друг начин. Тази статия е за хората, които виждат смисъл в прошката, и усещат, че освен сърце, имат и душа. И че именно тя често много боли.

От какво най-често ни боли душата? Разбира се, не от това, че сме паднали на леда. А от отношението на ДРУГИТЕ…

Понякога се питаме, откъде е намерил Христос сила да каже от кръста: „Боже, прости на мъчителите Ми, те не знаят какво вършат…“ Предполагаме, че Той е имал различно тяло, различна душа, може би не толкова боляща и обидчива като нашата? Напротив, толкова пъти се казваq че Той е уморен, плаче, чувства се сам и е уплашен. Още повече, имайки Божията проницателност, той вижда в душите на хората и знае лукавите помисли на повечето от тях. Знае и кои ученици ще го предадат… Къде тогава, наистина, намира сили да прости на тия, които за изцеленията и добрите дела са Го разпънали?

Според мен именно в тази дума: „защото те не знаят…“ . Като цяло, с малки изключения, хората имат добри намерения, когато вършат нещо. Да, дори когато ни викат, или ни ударят, понеже смятат, че ние сме лоши и така „защитават себе си“, те имат добри намерения. Поне към себе си. Когато игнорират мнението ни, защото не усещат, че може да им е полезно, те пак смятат, че са прави. Когато влизат във „филм“ и предполагат като наши мотиви неща, за които не сме и помисляли, те пак смятат че е вярно защото … защото някой така им е казал.

В Откровение на св.ап. Йоан се говори за Сатана като „клеветник“. Той клевети, тоест разказва неистини, или по-често, тълкува реални факти по нереален начин – за да раздели и ожесточи хората един против друг. Оттам се получава и ефектът, че всеки смята другите за лоши, груби и нетактични, а себе си, в най-смирения случай, за „непреценил“ или „недоразбрал“. А в общи случай – за „невинно пострадал“.

Знаете ли, именно така е. Ние в повечето случаи сме непреценили, недоразбрали, и не сме злонамерени. ТАКИВА са и другите! Просто някой им шепне на ухото да влизат във филми, да ни преценят според клеветата, вместо просто да ни попитат какво сме мислили когато правим едно или друго.

Дали да идем и на всеки да кажем, че е половинчат в искреността си, и понякога прави компромиси като общува с нас, заради нещо което му е удобно – работа, дом, деца, компания, а не заради избора да сме заедно като човеци? Много ще е трудно. Обикновено предвиждаме ответната дълбока рана, която ще ни бъде нанесена и избягваме такива болезнени разговори и вадене на стари грехове (където и ние няма да излезем невинни).

Но едно нещо може и е добре да направим. Да се молим за такъв човек. Да се молим да чува глас, по-силен от гласа на клеветника.Да се молим да ни разбере. Да ни уважи. Не е задължително да ни харесва, но с уважението започват всички добри неща на този свят.

Защото иначе се започва с „аз очаквах, че ти ще…“ или „ти беше длъжен да…“ Обикновено никой не ни е длъжен. Обикновено нормалното е да помолиш човека (дори дете) да постъпи по определен начин, и да очакваш той да каже „да“ или „не мога, това ми е трудно; нямам убеждение и т.н.“ Другото вменява постоянна вина и стрес на нашия приятел или близък. Той никога не знае „кога ще сгази лука“ с някое наше очакване и ще му се цупим обвиняващо, или ще го нараним с вече преднамерени злобни думи.Тази постоянна вина го превръща в още по-неискрен и объркан събеседник.

Всъщност, за да успеем във взаимоотношенията си, освен да се молим по-често, ние трябва да знаем и да умираме. Да умираме за своето намерение. Но не „взривявайки всичко наоколо“ от гняв, когато не стане на нашето.А да умираме като зърното, която поляга в земята, за да се породи нещо ново.

Кой знае, когато не може да стане както искаме, може би ще научим нещо за света, за човека , за Бога?

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"! https://m.facebook.com/groups/511648148944150?ref=bookmarks